Преди около десет години фантастичното медийно отразяване на 3D печата драстично увеличи очакванията към технологията. Особено харесвано по това време беше използването на 3D печат за създаване на протези за крайници. Какво се случи оттогава досега обаче? Не всички надежди се оказаха оправдани.
През 2015 г. Ню Йорк Таймс написа обширна статия за 3D-принтираните протезни ръце на цена от 15 до 20 щатски долара, осигурени от организацията с нестопанска цел E-nable, която срещаше любители собственици на 3D принтери с деца с увреждания на крайниците.
Съчетанието изглеждаше магично: деца с увреждания можеха да се сдобият с евтини, достъпни механични ръце или крака, изработени от някой съсед с необичайното хоби. Подобни истории за 3D-принтирани протези изобилстваха и рояха нови надежди.
Но, както често се случва, това беше цикълът на еуфорията около новата технология. Към средата на 2010-те години 3D-принтирането беше във фазата на „пик на завишените очаквания“. Протезите не бяха изключение.
Тези изкуствени ръце, подобни на LEGO, които привличаха медийно внимание, нямаха силата, необходима за носимо устройство, страдаха от твърде много неточности, а дизайните им бяха изключително неудобни в много случаи.
Преломна точка
Джо Джонсън, изпълнителен директор на Quorum Prosthetics, в продължение на няколко години наблюдава как протезистите се отдръпват от технологиите за 3D печат. Джонсън обаче упорства и чака технологиите и бюрокрацията да настигнат амбициите му.
Миналата година настъпи важна преломна точка, когато американските медицински застрахователи пуснаха „L-код“ специално за регулируеми гилзи за протезни крайници. Така нареченият „L-код“ позволява трайно медицинско оборудване – каквото са протезите – да се финансира в рамките на американската застрахователна система. Това е важно потвърждение от страна на голямата и тромава здравна система.
Инженерите на Quorum отговориха веднага. Те създадоха сложен, регулируем модел гилза, използвайки 3D печат. Дизайнът на Quorum може да регулира както обема, така и компресията на изкуствените крайници, което прави прилягането по-добро – подобно на затягане на връзките на обувките.
Такава гилза може да бъде изработена с помощта на традиционните методи. Но 3D печатът я прави „малко по-добра и е по-лесно“.
„Когато погледнете общите разходи за труд“, казва Джонсън, „те продължават да се увеличават. Производството на една гилза би отнело на техник 12 или 16 часа [използвайки традиционни методи]“.
Използвайки 3D печат обаче могат да се изработят няколко за ден. В резултат на това Quorum харчи по-малко за труд на техниците.
Нови разходи
Ала в същото време възникват редица нови разходи. Quorum трябва да плаща за софтуерни абонаменти и лицензи, освен режийните разходи, необходими за работата на 3D принтера, който сам по себе си е на стойност близо един милион долара.
„Трябва да похарчим 50 000 долара за климатика, само за да контролираме влажността“, казва Джонсън.
В крайна сметка отпечатването на всяка гилза струва над 1000 долара, дори когато се изграждат няколко едновременно. Разходите всъщност сега са по-високи, отколкото ако не се използва 3D печат за производство на протези.
Качеството е по-високо
Но има друга екстра: качеството е по-високо. „3D печатът е много прецизен и трябва да се правят по-малко корекции“, обяснява Джонсън. А това означава по-малко посещения на пациентите за настройване и, за много от тях, по-добро прилягане.
Сега вече е възможно да се направи гилза, каквато не е била възможна преди ерата на 3D печата, казва Джеф Еренстоун, протезист от над две десетилетия и основател на организацията с нестопанска цел Operation Namaste за протези на крайници.
Прилягането, фините детайли са „на ново ниво“. Това, което прави 3D печатът, не намалява разходите на производителите на протези, както и Ferrari не намалява разходите, казва Еренстоун. Предимствата обаче са другаде.
Споделяне на дизайни
Голямата полза от работата с 3D печата е именно във възможността за споделяне на дизайни по целия свят и увеличаване на комуникацията между практикуващите. Технологията облагодетелства създаването и на протезните лайнери – силиконовите, гъвкави „чорапи“, които потребителят на протеза навива върху остатъчния си крайник, преди да го постави в гилзата на протезата си.
Качествените лайнери са скъпи, но са жизненоважни, за да бъде протезата достатъчно удобна за носене цял ден. За да осигури висококачествени вложки на потребителите на протези в страни с ниски ресурси, Operation Namaste стандартизира формите за изработване на силиконовите вложки.
Клиницистите навсякъде по света могат да отпечатат формата, използвайки дори евтини 3D принтери. Цената е едва няколко долара – предимно за материали и местни разходи за труд. В крайна сметка пак ще е налице висококачествена силиконова вложка.
„3D печатът е ценен в страните с ниски доходи, защото достъпността там е много по-трудна“, обяснява Еренстоун.
С две думи, 3D печатът е довел до увеличаване на обмена на знания между практикуващите в сферата на изработката на протези и достъпността на евтини дизайни.
Засега обаче остава неясно дали протезите, отпечатани с по-евтини 3D принтери, издържат достатъчно дълго – особено в сравнение с конвенционалните, изпитани във времето дизайни.
