Навлизаме ли в златния век на глупостта?

Ако можете да влезете в медийната лаборатория на Масачузетския технологичен институт (MIT), ще ви се стори, че прекрачвате прага на бъдещето. Стъклените витрини показват прототипи на странни и прекрасни изобретения, от малки настолни роботи до сюрреалистична скулптура, създадена от AI модел, подканен да проектира сервиз за чай, направен от части от тялото.

Във фоайето асистент за сортиране на отпадъци с изкуствен интелект на име Оскар може да ви каже къде да оставите чашката от кафето си. Пет етажа по-нагоре изследователката Наталия Космина работи върху носими интерфейси мозък-компютър, които се надява един ден да върнат речта на хора, които не могат да говорят поради невродегенеративни заболявания като амиотрофична латерална склероза.

Космина прекарва много време в четене и анализ на състоянията на мозъка на хората. Друг проект, върху който тя работи, е носимо устройство – един прототип, който изглежда като чифт очила и който може да разбере кога някой се обърква или губи концентрация.

Преди около две години тя започнала да получава неочаквани имейли от непознати, които споделяли, че са започнали да използват големи езикови модели като ChatGPT и са почувствали, че мозъкът им се е променил в резултат на това. Споделяли, че паметта им не изглеждала добре – „възможно ли е това изобщо“, питали я те?

Самата Космина била поразена от това колко бързо хората вече са започнали да разчитат на генеративен изкуствен интелект. Тя забелязала колеги, които използвали ChatGPT на работа, и кандидатурите, които получавала от изследователи, надяващи се да се присъединят към екипа ѝ, започнали да изглеждат различно.

Имейлите им били по-дълги и по-формални и понякога, когато интервюирала кандидатите в Zoom, забелязвала, че те правели дълги паузи, преди да отговорят, и гледали встрани – може би са получавали помощ от изкуствен интелект, мислела си тя. Но ако са използвали изкуствен интелект, доколко изобщо са разбирали отговорите, които са давали?

Усилието да напишеш есе

Заедно с някои колеги от MIT Космина организирала експеримент. Използвала електроенцефалограма, за да наблюдава мозъчната активност на хората, когато пишат есета – с или без дигитална помощ, включително чрез уеб-търсачка или ChatGPT.

Тя открила, че колкото повече външна помощ са имали участниците, толкова по-ниско е нивото на мозъчна свързаност! Тези, които са използвали ChatGPT за писане, са показали значително по-малка активност в мозъчните мрежи, свързани с когнитивната обработка, вниманието и креативността.

С други думи, каквото и да са чувствали хората, използващи ChatGPT, че се случва в мозъка им, сканиранията са показали, че там горе не се случва много.

Участниците в проучването, които са били записани в MIT или близки университети, са били попитани, веднага след като са предали есетата си, да разкажат какво са написали. „Почти никой в групата на ChatGPT не можеше да даде цитат“, казва Космина. „Това беше обезпокоително. Нима току-що го написахте и не помните нищо?!“

Космина е на 35 години, модерно облечена и говори по-бързо, отколкото повечето хора могат да мислят. Както тя отбелязва, писането на есе изисква умения, които са важни в по-широкия ни живот: способността да синтезираме информация, да разглеждаме конкуриращи се гледни точки, да си формираме аргументирано мнение. Хората разчитат на тези умения в ежедневните ситуации и разговори.

Експериментът ѝ е бил малък (54 участници) и все още не е рецензиран. През юни обаче Космина го публикува онлайн, мислейки си, че други изследователи може да го намерят за интересен. След това се захванала с ежедневните си задачи, без да подозира, че току-що е създала международна медийна лудост.

Наред с журналистическите запитвания, Космина е получила над 4000 имейла от цял свят. Много от тях са били от стресирани учители, които смятат, че учениците им не учат правилно, защото използват ChatGPT, за да си пишат домашните. Те се притесняват, че изкуственият интелект създава поколение, което може да произвежда задоволителна работа, но няма никакви използваеми знания или разбиране.

Интелектуалното напъване

Основният проблем, казва Космина, е, че веднага щом стане достъпна технология, която улеснява живота ни, ние сме еволюционно предразположени да я използваме. „Нашият мозък обича преки пътища, това е в нашата природа. Но мозъкът ви се нуждае от усилие, за да учи. Трябва да има предизвикателство“.

Ако мозъкът се нуждае от усилие, но инстинктивно го избягва, интересно е, че обещанието на технологиите е да създадат потребителско изживяване „без усилие“, за да гарантират, че при преминаване от приложение на приложение или от екран на екран няма да срещнем съпротива.

Онова, лесното потребителско изживяване е причината, поради която безразсъдно прехвърляме все повече информация върху външни памети и разчитаме на цифровите си устройства, вместо на паметта си. Затова генеративният изкуствен интелект вече се е интегрирал толкова напълно в живота на повечето хора.

От всеобщия си опит знаем, че щом веднъж човек свикне с хиперефективната технологизирана дейност, изпълненият с усилие реален свят ни се струва по-труден за справяне. Затова хората прибягват до калкулатор за сметки, които иначе могат да направят наум; затова въвеждат дестинацията си в Google Maps и чакат навигатор да им каже как да стигнат от точка А до точка Б и т.н.

Хората дори спират да четат книги, защото поддържането на този вид концентрация се усеща като усилие. Затова мнозина мечтаят за самоуправляваща се кола.

Дали не сме свидетели на зората на това, което писателката и експерт по образование Дейзи Христодулу нарича „век на глупостта“ – състояние на обществото, белязано от затлъстяване, в което е лесно човек да е глупав, защото машините могат да мислят вместо хората…

Прогресивно затъпяване

Човешкият интелект е твърде широко и разнообразно нещо, за да бъде сведен до определения като „глупав“, но има тревожни признаци, че цялото това дигитално удобство ни струва скъпо.

В икономически развитите страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) резултатите от PISA, които измерват четенето, математиката и природните науки на 15-годишните, са достигали своя връх около 2012 г. Докато през 20-ти век резултатите от тестовете за интелигентност са се подобрили в световен мащаб, вероятно поради подобрения достъп до образование и по-доброто хранене, в много развити страни те са започнали да намаляват стремглаво.

Спадът в резултатите от тестовете и коефициента на интелигентност е предмет на разгорещен дебат. Това, което е по-трудно да се оспори, е, че с всеки технологичен напредък ние задълбочаваме зависимостта си от цифровите устройства. Става ни все по-трудно да работим, да помним, да мислим или, честно казано, да функционираме без тях.

„Само разработчиците на софтуер и наркодилърите наричат хората потребители“, мърмори Космина в един момент, разочарована от решимостта на компаниите с изкуствен интелект да налагат продуктите си на обществеността, преди да разберем напълно психологическата и когнитивната „цена“.

В постоянно разрастващия се, лесен онлайн свят човек е преди всичко потребител: пасивен, зависим. В настъпващата ера на образи и твърдения, генерирани от изкуствения интелект, ще смогнем ли да запазим скептицизма и интелектуалната си независимост, от които ще се нуждаем, за да се предпазим от измамна информация и майсторски фалшификати?

Ако вече не можем да мислим ясно без техническа помощ от устройствата, колко от нас ще имат сили да се съпротивляват на това?

Мозъчна гнилост

Миналата година „мозъчна гнилост“ беше обявена за дума на годината от Oxford University Press – термин, който улавя както специфичното чувство на безсмислие, което се появява, когато прекарваме твърде много време в преглеждане на боклуци онлайн, така и самото разяждащо, агресивно глупаво съдържание – безсмислените мемета и изкуствения интелект.

Когато държим телефоните си, на теория имаме по-голямата част от натрупаните знания в света на една ръка разстояние. Тогава защо прекарваме толкова много време в гледане на дигитална плява?

Един от проблемите е, че нашите цифрови устройства не са проектирани да ни помагат да мислим по-ефективно и ясно. Напротив. Почти всичко, с което се сблъскваме онлайн, е проектирано да привлече и монетизира вниманието ни.

Всеки път, когато посягаме към телефона си с намерението да направим нещо толкова обикновено като да прегледаме новините, мозъкът ни се сблъсква с многомилиардна технологична индустрия, посветена на това да ни отклони от намерението ни и да задържи вниманието ни колкото се може по-дълго, независимо от всичко.

Съществува една метафора – „хранителни пустини“; това са цели квартали, в които човек не може да намери и да си купи здравословна храна, колкото и да иска. Днес големи части от интернет са „информационни пустини“ – канали, в които единствената налична „храна“ за мозъка е дигитална плява.

Не е същото

Без съмнение ако заговорим по темата, навярно ще срещнем опозицията на хора, които ще ни напомнят за революцията на писането. Някога Сократ се е притеснявал, че писането ще отслаби паметта на хората, ще ги лиши от мъдростта и ще насърчи повърхностното разбиране. Този аргумент е поразително подобен на много критики към изкуствения интелект днес.

Налице е обаче съществена разлика спрямо това, което наблюдаваме днес с нахлуването на технологиите. Писането и последвалите технологични постижения – печатарската преса, масмедиите, ерата на интернет – дадоха на все повече хора достъп до все повече информация.

Повече хора добиха възможността да развиват страхотни идеи и да ги споделят по-лесно. А това ни направи по-умни и по-иновативни, като индивиди и като общности.

Докато потапянето в „информационните пустини“ и изнасянето на творческата дейност извън периметъра на собствения мозък не ни прави по-умни, по-задълбочени или по-иновативни. То ни превръща в ефикасни машини за поглъщане на дигитални боклуци и минимално интелектуално усилие.