Приспаните мозъци на смартфон поколението

Телефоните ни променят и всеки сам трябва да реши колко власт ще им даде (снимка: CCO Public Domain)

…Асфалтовият път навлизаше сред първите хълмове на планината. Седях на задната седалка, подреждах книжата и сегиз-тогиз поглеждах пътя с крайчеца на окото си. По някое време Ваньо забави хода на колата. Не спираше, но пълзеше бавно. Погледнах пътя – беше равно, нямаше нищо проблемно на пътя. Насреща ни се задаваше Т-образно кръстовище, на което стояха две жълти табели: едната сочеше наляво и бе написано името на търсеното от нас село, другата сочеше надясно и водеше към някакво друго село. „Какво има”, запитах Ваньо. После видях, че се е навел напред и се е вторачил в GPS-а на телефона си. „Чакай сега…, че не мога да видя добре… тоя ли е пътят…”, изломоти той, като продължаваше да се взира в картата на телефона си. Буташе я с пръсти. „Ами вдигни очи и виж, на табелите е написано”, отговорих. Не очаквах, че това ще даде началото на спор: на кое трябва да се вярва, на GPS-а или на табелите.

Тази случка от ерата на първите смартфони бе трета поред в битието ми, която ме убеди още много дълго време да предпочитам „глупавия” телефон с копчета пред „умния” телефон с големия дисплей. Умният телефон неусетно правеше хората да се държат като… глупци.

На 50 като на 15

Често пътувам с метрото. Когато отивам на прес-събитие, използвам времето, за да чета на смартфона си актуални материали по темата, в която ми предстои да се потопя. В останалите случаи наблюдавам какво се случва наоколо. Десетки и стотици лица, наведени надолу. Десетки и стотици погледи, невиждащи околния свят. Бременни и старци стоят прави. Всеки е забил нос в своя смартфон. Ако някой падне и умре, дали ще забележат?

Дами на по 50+ години напрегнато мачкат екрана: там се диплят „диаманти” или „топчета”, които сръчните пръсти разбиват в редички по 3 или повече. Виртуалните печалби въртят броячите като апарат на таксиметрова кола с „помпа”. Тук-там някоя дама не бори топчетата, а чете за „лек, който премахва всички болки в ставите”. По-младите – и те съсредоточено борят дисплея. Някои чатят, а други трепят виртуалния враг в някоя „пуцаница” (как се казваше, май „first-person shooter”).

Какво става в главите на хората?

„Телефоните ни променят”, сподели ми преди време един лекар. „Трябва да сготвиш, отваряш Google и вадиш рецепта. Трябва ти стихотворение за поздрав – отваряш Google…”.

Все по-често не мислим със собствената си глава – търсим навън, очакваме някъде да го има написано, измислено, нарисувано. Търсачки и тагове ни „улесняват”, докато собствените ни умове заспиват. Изкуственият интелект ни води за носа все напред и напред към теми, които може дори да не сме подозирали. Ликуваме с илюзорното усещане за откривателство.

Всеки е забил нос в своя смартфон. Ако някой падне и умре, дали ще го забележат? (снимка: CCO Public Domain)

Не с всички е така, би казал някой. Факт е, познавам такива хора, които и след ерата на масовата „гугълизация” не се потопиха в голямото виртуално море, за да заместят интелектуалното напъване с шаблонизирано творчество от Мрежата. Но тези са шепа хора.

Технологиите убиват креативността

Не е мое откритие – мрежата прави така, че убива креативността у хората. От използването на емотикони и „емоджи” вместо думи, до разпространението на предварително дефинирани функции, най-често във вид на стилизирани изображения, които да изразяват нашите виждания – харесване, нехаресване, натъжаване, гняв, които ни спестяват собственото изразяване на емоциите – тези средства ни правят мързеливи.

Все по-мързеливи сме да изкажем със собствени думи усещанията си, все повече ни мързи да изписваме думи, все повече ни мързи да отговорим някому с нещо конкретно, комай ни мързи и да мислим.

Защо се случва така

Според някои психолози, причината е в увличащото търсене на забавления и развлечения. С развитието на технологиите човеците развиват все по-настойчиво желание да се разсейват – филми, музика, игри…

Собствената мисъл бива „паркирана” за сметка на къпането в морето на развлечението. Убиваме скуката и заравяме проблемите под дебел пласт външни забавления. Жертваме собствената си мисъл, за да сме постоянно забавлявани от чужди „творби”.

Едно неотдавна огласено проучване за малките кредити бе показало, че тези дребни заеми се харчат най-много за три неща – телевизори, дивани и смартфони…

И не е само до забавлението. Щом всичко може да бъде намерено онлайн, защо да се мъчим да измисляме нещо сами? Решаването на задачи и ситуации става все по-непривично.

Е, и сега какво?

Технологиите няма да изчезнат, няма и да спрат да се развиват. Би било хубаво, ако по-голяма част от нас ги използват умно. Същата тази информация, която ни залива и нерядко приспива умовете, може да бъде използвана и за обратното – за „мозъчна гимнастика”.

Всеки сам трябва да реши дали ще позволи умният му телефон да го направи глупак – или напротив.