Един горещ августовски следобед майка, баща и син се качили в семейната кола, за да се запътят към „спасителния тренировъчен лагер“ Кижанг в селската част на Китай. Мястото се намирало само на час път от хотела им в Нанинг, но пътят се сторил доста по-дълъг за Денг Фей и Жу Юан. На задната седалка техният син Денг Сежан не проронил нито дума през целия път. Изглеждал тъжен и гледал с носталгия табелите на магазините, недостроените сгради, откритите полета на китайската провинция Гуангжу. Той не искал да ходи в лагера – та кой би искал? – но неговите родители усещали, че нямат избор.
Това е историята на едно китайско момче, чиито родители решават да го спасят от неговата „пристрастеност към интернет“, без да подозират за трагичния край на „лечението“ на сина им. Разказана е в Wired.com – един интересен технологичен сайт, който за известно време в началото на тази година се озова в списъка на забранените от китайското правителство световни интернет сайтове.
Лагерът Кижанг обещавал да излекува децата от така наречената интернет-зависимост – заболяване, записано в списъка на най-опасните заплахи за общественото здраве в Китай. В брошурата на лагера пишело, че 80% от младежите в Китай страдат от това заболяване.
15-годишният Денг Сежан изглежда бил сред тях. Някога той бил най-добрият ученик в училище, но оценките му започнали да стават все по-слаби през последните две години. Почти спрял да спортува. Прекарвал повечето си време в играене на игри от типа „World of Warcraft“ в интернет кафенета или на домашния компютър. Китайските медии пък преливали от ужасяващи истории за деца, вманиачени на тема WOW, които се самоубиват или избиват родителите си. Затова Денг Фей и Жу Юан тревожно стигнали до извода, че най-вероятно детето им ще стане жертва на технологичния демон, който те самите изобщо не проумяват. И така двамата решили да пратят сина си лагера, за да сложат край на неговото „лошо поведение“.
Когато стигнали до мястото, гледката не се вписала в очакванията им за тренировъчна школа, каквато очаквали да намерят. Вместо на школа или лагер, мястото приличало на зле поддържан затвор – ниска триетажна бетонна сграда, прозорци с гъсти решетки, наоколо избуяли храсталаци. В далечината, отвъд поле с остра като бръснач трева, фабрика бълвала черен дим в небето. Отпред пред лагера, на двойно баскетболно игрище групичка тийнейджъри в камуфлажно-зелени дрехи се задъхвали по средата на плувнала в пот тренировъчна сесия под жарките лъчи на обедното субтропическо слънце. Надзиратели, облечени в черни дрехи с пагони като на военна полиция, стояли и наблюдавали отстрани.
Семейството слязло от колата си. Било 1 часа на обед. „Не искам да стоя тук“, помолил Денг Сежан. Баща му Денг Фей преглътнал нарасналото в гърдите му усещане за несигурност и погледнал сина си. „За твое добро е“, обещал той. „Ще излезеш след месец, здрав и силен“. Майка му се пошегувала, че ще добие и слънчев загар. Но тя също полагала огромни усилия да потисне безпокойството си. Малко след това дръпнала настрани един от надзирателите, за да го попита защо мястото е толкова отдалечено и децата са принудени да тренират в тая жега. „У дома децата се чувстват твърде комфортно“, отговорил надзирателят и обяснил, че суровите условия са част от лечението. „Не биете децата, нали?“ – попитала майката, но вместо отговор получила махване с ръка. „Използваме психологическо въздействие“, добавил надзирателят.
Така и не си казали довиждане със сина си. Това е нещо, за което двамата родители си спомнят с огромна болка и горчивина – не се простили с детето.
Родителите на Денг Сежан били платили около 7000 юана, което е около 1000 долара, за едномесечно лечение в лагера. На входа на лагера те останали още няколко минути, за да видят как синът им влиза – бил заведен в стая с изглед към до баскетболното игрище. Служители на лагера посъветвали двамата родители да си тръгват. Така било по-добре за лечението на детето. След като тръгнали, Жу Юан не могла да се стърпи да не погледне назад още веднъж, за да зърне момчето си за последно. През пролуката във вратата го видяла проснат в стол, с наведена глава. „Изглеждаше толкова тъжен, – спомня си тя. – Ако бе се обърнал и бе казал „вземете ме оттук“, щях да го отведа вкъщи“. Но не се обърнал.
Интернет е нонстоп работеща машина за преобръщане. Тя преобръща бизнес модели, културни ценности, социални норми, език – всичко. Броят на интернет потребителите в Китай е нараснал за 12 години от скромните 620 хиляди до цели 338 милиона – зашеметяващо увеличение. И докато новият дигитален бизнес процъфтява – например местният телеком добавя по 700 000 нови потребители всеки месец! – то местното авторитарно правителство се опитва да контролира новото явление. Блокират се сайтове, определяни като вредни, въведена е специална интернет полиция, уеб-активисти биват гонени. Разработва се софтуер за цензуриране, който ще бъде предварително инсталиран на всички нови компютри, които се продават.
Но машината не може да бъде спряна. Младите хора се чувстват добре с удобствата на дигиталната ера. Интернет е вездесъщ и знаците за това са навсякъде – интернет кафета с размери на хангар, които работят 24 часа в денонощието, хиляди младежи прекарват часове наред със слушалки на главата пред големите монитори, в социалните мрежи и чатовете има милиони китайци, процъфтява разпространението на софтуер за „заобикаляне“ на филтрите и защитните стени.
За китайските власти това е не просто разваляне на дисциплината. Това е екзистенциална заплаха. И напълно обяснява защо „лечението“ на децата от „интернет зависимостта“ се е превърнала в мания от национален мащаб.
Семейството на Денг Сежан живеело в просторен апартамент с 4 спални в центъра на Зийюан – провинциална област с население около 70 хиляди души недалеч от виетнамската граница.
Младежът започнал да играе игри, когато бил на 11 г. Отначало това било нещо,с което се занимавал в свободното си време – когато не е на училище и не е на плуване. Бил тихо и кротко дете с остра и рошава черна коса, очила с металически рамки и бележник с оценки, които карали татко да се чувства горд.
Всичко това свършило на възраст 13 г., когато се гмурнал в „World of Warcraft“ и други подобни игри. Всеки миг, когато не бил на училище, играел на домашния компютър или в някое от дузините интернет кафенета в града. Понякога пропускал да се прибере за вечеря. Не спял. Изчезвал без обяснения. Баща му ходел посред нощ да го търси и го намирал след неколкочасово обикаляне из интернет кафенетата.
Денг Сежан натрупал килограми. Оценките му започнали да се влошават. Последното е особено тревожно за родителите, защото спадът в бележките е заплаха за влизането в елитно висше училище. Двамата родители се опитали да пренасочат вниманието на детето, опитали се да засилят контрола и взели компютъра в тяхната стая, за да наблюдават младежа, ограничили времето му за игра на компютъра, дори купили таймер. Нищо не помогнало.
Двамата родители започнали да се чудят дали синът им не е пристрастен. Дали не било само етап от юношеството му? Може би било нещо подобно на това как децата на тази възраст биват запленени от ТВ шоу-програмите или започват много да се интересуват от момичетата? Може би просто избивал стреса от натоварването в училище? Но двамата не искали да оставят нищо на случайността.
Тогава Денг Фей видял една реклама по телевизията за лечебния лагер Кижанг. Семейство усмихнати родители споделяли, че излекували детето си там. Всичко изглеждало законово, легитимно, вдъхвало надежда. На следващия ден бащата споменал за лагера пред сина си, който изобщо не харесал идеята. Но Фей бил решен да не оставя нещата така. С края на учебната година и започването на лятото се обадил в лагера и резервирал място за сина си. „Елате, ще се погрижим за него“, казали му оттам.
След няколко седмици Денг Фей събрал багажа на семейството си и се отправили към плажа за почивка през уикенда – последна преди лагера. Седейки на топлия пясък, Фей гледал как синът му плува в морето. Когато младият Денг Сежан отишъл надълбоко, за да извади от морето една жена, пищяща и подмятана от големите вълни, таткото се почувствал горд – това е неговият син, героят на деня, спасителят!
Жу Юан направила снимка на момчето – с черен бански, мокра коса, синя кърпа през раменете – и със стоическо изражение на лицето – неподозиращ, че ще бъде пратен в близкия лагер. Същата вечер в хотела му съобщили новината. „Ще ти помогнат“, уверили го двамата му родители.
Една от първите индикации, че при китайските „лечебници“ за интернет зависимост нещата са излезли от контрол, е случаят с „чичо Янг“ – Янг Йонгжин, лекар, който отворил лечебно заведение в държавна болница в източната провинция Шандонг още през 2006. Лагерът бил един от стотици от този вид из Китай – много от тях нерегулирани, непроверени, разчитащи на произволна комбинация от лекарства – антидепресанти и други подобни, както и физическо натоварване.
В клиниката на Янг терапията включвала електрошок – наричали го „събуждане на мозъка“. Към ръцете и главата на пациентите прикачвали електроди, след което третирали младежите с ток – 1 до 5 милиампера. Едно момиче си спомня, че в устата й сложили пластмасова приставка, за да не си прехапе езика. Някои сесии продължавали по половин час. Нерядко шокът оставял изгаряния. В интервю пред местен вестник Янг защитил подхода си: „Това не предизвиква каквито и да е увреждания на мозъка. Но боли, да, боли!“
Оказало се, че Янг не бил физиотерапевт, нито имал лиценз да работи с електрошок. Той твърдял, че знае какво прави. „Това ще прочисти ума“, обещавал той на родителите. Вземал по 900 долара на месец за лечение – завидно голяма сума за страна, където средната заплата е 400 долара. И все пак около 3000 отчаяни семейства изпратили децата си при него на 4-месечно лечение. Медиите го обявили за национален експерт по лечение на уеб-зависимост.
Едва през юли 2009 властите забранили електрошоковото лечение на Янг.
Междувременно реториката около интернет-зависимостта вече е на прага на национална истерия. Интернет се счита не просто за заплаха за общественото здраве, но и за риск за националната сигурност. През 2006 година Централният Комитет на Комунистическата Младежка Лига говори за “остър социален проблем, който заплашва бъдещето на нацията“ и нарича интернет кафенетата „развъдници на младежка престъпност и разруха на морала”. Според официални статистики, интернет е причината за около 80% от случаите на отпадане от училище и повечето престъпления, извършвани от младежи.
Лечебният лагер Кижанг отворил през май 2009, точно за началото на лятната ваканция. Децата, пратени там за лечение, описват ужасяващи преживявания.
Макар че Кижанг би трябвало да е място за терапия, режимът на лечението се въртял около интензивни бойни походи, започващи по изгрев слънце и продължаващи до след полунощ. Лагеруващите, които не можели да издържат и направят изисквания брой обиколки или лицеви опори, били наказвани с бой. Постоянно се носели викове, писъци. 12-годишно момче, чиито родители го пратили там заради прекалено заиграване на „Game Boy“, казва, че повечето време се е борел не за друго, а просто за оцеляването си.
Съкилийниците на Денг Сежан помогнали на семейството му да добие представа за първия и единствен ден на Сежан в лагера.
Подобно на всички новодошли момчето започнало престоя си с посещение на „стаята за стартиране“, намираща се на последния етаж, където трябвало да стои прав с лице към стената. Когато отказал, надзирателите го ударили. „Чух го да крещи“, казва 13-годишно момиче, чиято майка я пратила в лагера, защото започнала за пропуска часове от училище, за да си чати. „Но не обърнах внимание, – допълва момичето, – защото там беше нещо нормално да чуваш викове“.
Когато останалите лагерници били изпратени по леглата в 9 вечерта, Денг Сежан и още трима новодошли били инструктирани да излязат и да бягат около баскетболното игрище. Дотук Сежан не се противял на нарежданията; пробягал 30 обиколки, преди да преплете крака и да падне на земята. Надзирател дошъл, завлякъл го до близкия кош и го ударил с дървен прът – крак от стол – който се счупил при удара о тялото на момчето. Денг започнал да моли да спрат, надигнал се и продължил да бяга. Успял да направи още половин обиколка, преди да се срине отново. “Искаш ли да бягаш?” крещял надзирателят, удряйки го тояга, която се изкривила от ударите.
Сежан пропълзял до бетона и спрял да се движи. Имало поне половин дузина свидетели. Пазачът, който шокиран гледал случващото се от стаята си в края на сградата, разбрал, че момчето е в беда: „Казах на жена ми, ако това момче преживее нощта, ще е късметлия“.
След побоя Денг Сежан бил отнесен в килията си, докато викал „убиват ме“ и кръв се стичала от устата му, очите и ушите му, носа му. Надзирателите го оставили там няколко часа, преди да извикат кола да го откара в болницата. Около 3 ч. среднощ, само 14 часа след постъпването си в лагера, Сежан бил обявен за мъртъв.
Месец по-късно, през септември, когато започва учебната година и ако беше жив Сежан би тръгвал към училище, родители му бродят самотно из апартамента си. Жу Юан скрива лицето си с длани, Денг Фей кърши пръстите си. Той е стигнал до нов извод: синът му никога не е бил пристрастен. „Той не пушеше, не пиеше. Интернет навярно е бил единственият му начин да се освободи от напрежението“, казва Фей, гледайки в краката си. „Не знаехме тогава. Сега знаем. Това не беше пристрастеност. Това е бил неговият начин да се отърве от стреса от училище“.
Над дузина са в затвора заради смъртта на Сенжан. Малко по-късно се появява информацията, че основателят на лагера – който рекламирал себе си като експерт педагог и психолог – всъщност никога не е бил в гимназия, камо ли да има висше образование. Денг Фей научава още, че рекламата на лагера е фалшива – двамата усмихнати родители били актьори, на които е платено да се усмихват.
Още по-страшното е, че смъртта на Денг Сежан е само първият от поредица случаи, за които се разчува. Няколко дена след неговата смърт надзиратели в лагер в Хубей пребиват до смърт 14-годишно момче. Шест дена по-късно тийнейджър се озовава в интензивното отделение на болница, след като е покрит с рани по време на престоя си в друг лагер. Случаите не спират.
В момента в Китай има между 300 и 400 лагера за „лечение“ на „интернет-пристрастеност“.
Потресаваща история!