Работна група от експерти и активисти от неправителствения сектор ще обсъжда алтернативи за борба с парниковия ефект и климатичните промени, стана ясно през седмицата. Групата се ръководи от проф. д-р Мария Златева, председател на Федерация „Интереко21”, съобщиха от Коалиция за устойчиво развитие.
Според международната екологична организация Bellona, улавянето и съхраняването на въглеродния диоксид (CCS) има потенциала да намали глобалните парникови емисии с 1/3 до 2050 г. По тази причина Международната агенция по енергетика (EIA) препоръчва до 2020 г. в света да бъдат изградени 20-30 инсталации за промишлено улавяне и съхранение на CO2, като перспективата е до 2030 г. броят им да надхвърли 100. Това се смята за критична маса от инсталации, достигането на която ще направи дейността икономически по-изгодна.
Технологията на улавяне и съхраняване на въглеродния диоксид се извършва на три основни етапа. В процеса на изгаряне на карбоновите горива, най-често въглища, разпрашените въглища се изгарят и се отделя СО2. Парниковият газ се компресира до 1/500 от първоначалния си обем, което се смята, че е много удобно за транспортиране. Счита се, че във втечнен вид може да се съхранява на няколко хиляди метра под земята в старите изчерпани газови находища.
На първия етап се улавя и отделя СО2 от съответната ТЕЦ. На втория етап газът се компресира и транспортира. На третия етап СО2 се съхранява чрез инжектиране в подземен (подводен) резервоар, или се подава за биологично абсорбиране. Възможно е и инжектиране в геоложки пластове, като се счита, че това ще доведе до повишаване на нефтения добив. Този етап е свързан с мониторинг за безопасно дългосрочно съхраняване на втечнената субстанция.
Счита се, че втечненият СО2 трябва да се депонира поне на 800 метра под земята, за да се достигне т. нар. плътно (суперкритично) състояние, което се характеризира с налягане от 71 бара и температура на газа 31 Сº. Извършени са изследователски изследвания по проекта GeoCapacity, за да се оцени капацитетът в Европа за депониране на СО2 в геоложки формации, и резултатите показват, че държавите-членки на ЕС имат капацитет за складиране от 360 млрд. тона от парниковия газ под земята. Според проф. Георгиев от Софийския университет, потенциалът на България е 2,7 милиарда тона.
Основните рискове за улавяне и съхраняване на въглеродния диоксид се появяват при транспортиране и дългосрочното съхранение. Счита се, че основно трябва да се избягват зоните с повишена сеизмична активност.
В България са изследвани 11 региона в североизточната и северозападната част на България, за които български специалисти смятат, че са подходящи за подземно депониране на СО2. Други специалисти смятат, че България въобще не е подходяща, защото CCS първоначално е разработена за страни, разположени в близост до големи водни басейни, като Великобритания, Норвегия и Дания, които могат да ползват подводни резервоари на голяма дълбочина.
Мнението на българското Министерство на икономиката е, че такива проекти са много скъпи и не са адекватни на обема парникови емисии, които изхвърля страната.
Икономическата криза свали цената на въглеродните квоти от 30€ през 2009 г. до сегашните 15€. Това осуетява опитите за въвеждане на CCS, тъй като за индустрията е по-евтино да купува квоти, отколкото да инвестира в технологията за улавяне на въглеродния диоксид. За сравнение, цената за изграждане на CCS система се изчислява на около 60-90€ за уловен тон.
Енергийните централи в цял свят отказват да въведат улавящи инсталации в индустриален мащаб без финансова подкрепа от правителствата, защото са много скъпи. По изчисления на Европейската комисия за оборудването на електроцентрала от 400 MW с такава система са нужни около €700-980 милиона, при което емисиите се намаляват до 85%.
Обществените обсъждания на сдруженията и фондациите от Федерация „Интереко 21” и Коалиция за устойчиво развитие, ръководени от проф. д-р Мария Златева и проф. д-р Иван Иванов, завършиха с предложение да се отправи апел до администрацията и обществеността в България, до европейските институции и до ООН, с който да се потърси и алтернатива – мащабна програма за залесяване. Според участниците в дебатите увеличеният въглероден диоксид е в пряка зависимост от изсичането на горите.
Намаляването на горите и оголването на планините увеличава количествата на въглеродния диоксид. Ако залесим и възстановим горите на планетата, то въглеродният двуокис, необходим за фотосинтезата, ще се окаже дори недостатъчен, смятат експертите. Залесяването трябва да стане локална, национална и световна политика. „Нека да оползотворим въглеродния диоксид чрез залесяване, вместо да го заравяме в земята, последиците от което са непредсказуеми в бъдеще и биха могли да причинят нови замърсявания на природната и околната среда”, бе едно от посланията на дискусиите.
Това, което е опасно в атмосферата, не може да бъде безвредно в недрата на Земята. Ако залесяваме интензивно по цялата планета, няма да има нужда от погребване на въглеродния диоксид.