План за излизане от кризата

В момента е модерно да се предлагат „планове” и всеки да умува как да излезем от пълната каша, в която се озовахме. Това, което прави впечатление, е че практически никой не знае какво точно да направим, а всеки от време на време пуска някое хрумване. И това важи в пълна сила не само за правителството, а и за синдикати, работодатели, протестиращи, форумци и пр., пише в своя блог анализаторът Добри Божилов, като същевременно предлага обстоен план за излизане от кризата.

Според него, нужно е мерките да се разделят на 2 групи, и да се прокарват паралелно – дългосрочни и краткосрочни. Дългосрочните са свързани с изправянето на инфраструктурата на икономиката и поставянето й на стабилна основа, а краткосрочните – с това икономиката изобщо да оживее, докато сме готови с дългосрочните.

Ето и основните идеи на Божилов за изход от създалата се ситуация (публикувани са с незначителни съкращения):

"Дългосрочните мерки трябва да са основно икономии на държавни разходи, както и снемане на безмислени тежести, наложени на бизнеса, в името на паразитирането на администрацията върху него.

Очевидно трудно е да се намаляват пенсии – под каквато и да било форма да стане това. Но може да се вдигне пенсионната възраст веднага, и това по естествени причини ще доведе до намаляване на разходите за пенсии. Идеята е не да се въвежда 10% плосък данък на пенсиите, а да се наложи например 2-годишен мораториум върху нови пенсионирания. Това може да стане чрез вдигане на пенсионната възраст с 2 години, влизащо в сила веднага. За това време пенсионерите ще намалеят с 10-15%, и това ще е по-голяма икономия, в сравнение с намаляването на пенсиите с 10%. Не е леко решение, но е очевидно правилно, защото при над 2 милиона пенсионери от 7,5 милиона население, и никакви натрупани пенсионни фондове, всяка държава би била на ръба на фалита по всяко време.

Паралелно с общата мярка на вдигане на възрастта, предлагам и отмяна на ранните пенсионирания на полицаи и военни, както и замразяване или разсрочване на изплащането на огромното количество заплати при напускане на системата.

Друга полезна мярка би било пускането на „ловци” на фалшиви инвалиди, които да работят на процент и да проверят всички тия 400 хиляди човека, които получават инвалидни пенсии. Абсурд е да вярваме, че в България има 400 хиляди напълно неработоспособни инвалиди, с реално право на пенсия. Тук могат много икономии да се направят.

Огромни са възможностите за реформа и икономии в държавния апарат. Трудно е да се намаляват заплати и това трябва да е последен вариант. Но могат да се режат бройки. На първо време поне 20 хиляди чиновници в МВР, които не са полицаи, могат да бъдат освободени. Реалната цифра е 30 хиляди, но дори 20 да съкратят, би било огромна икономия. От 60 хиляди щат в МВР, само 30 хиляди са полицаите. Другите са „чантаджии”, както ги нарече един депутат в миналия парламент.

Малко по-добра, но подобна, е ситуацията в Министерството на отбраната. От 45 хилядна армия, войниците са 25 хиляди. Останалите са началници и чиновници.

И в двете силови ведомства, съкращенията следва да се предшестват от законодателни промени, които да улеснят уволненията, както и да разсрочат задълженията на държавата за изплащане на огромни обезщетения при уволнение. Иначе тези суми биха взривили бюджета.

И в цивилната администрация положението не е по-добро. В момента имаме около 120 държавни агенции, които не е ясно какво точно правят. Щатът и на министерствата е раздут. Същото е положението и в общините. Достатъчно е да погледнем само 61 общински съветника в София, и да си зададем въпроса защо са 61, а не са 21, или дори 11? Надолу из йерархията е същото.

Обективно погледнато, администрацията може да се  съкрати в пъти, а не в няколко процента.

Много сериозен потенциал за промяна има и в здравеопазването. Но не в посока на безогледна сеч, а в посока на мисъл. Основният проблем на всички здравни реформи до момента е обединяването на всички видове здравеопазване под една обща реформа. Това е груба грешка, защото между различните медицински дейности има разлики от земята до небето, и за всички тях няма единно решение. Т.е. здравната реформа трябва да се прави чрез няколко под-реформи.

Основното, което предлагам на първо време, е разделянето на здравеопазването на 2 части – такова, което може веднага да се хвърли на пазара, и останало – което "ще го мъчим някак си". Това разделяне е много важно, защото парчето, възможно за пазара, би било доста голямо, и би докарало сериозни икономии.

Така например дейности от типа на преглед за настинка, слагане на гипс или операция на апандисит спокойно могат да се оставят изцяло на пазара. Т.е. да са напълно платени. Това са силно стандартизирани дейности, в които е възможна конкуренция, и в които пазарът може да регулира нещата. Това че биха били платени, не значи че би било забранено да съществува застраховка, която да ги покрива. Това значи, че ще са извън държавните задължения и вноските към НЗОК.

Оставени на пазара, тези услуги ще повишат качеството си, и ще свалят цените си. Налице е опит в тази посока. Преди години бяха оставени на пазара зъболекарите. Пазарът създаде общо взето работеща, макар и не идеална, схема. Държавата има доста малко участие в този бизнес, а зъболечение си има, и дори се развива.

Дейностите, които не могат да се оставят на пазара, ще останат в НЗОК. Но икономията от останалите ще е огромна, защото истината е, че преобладаващата част от здравеопазването представлява стандартизирани дейности, където може да има конкуренция.

Изключително груба грешка е омешването на едното с другото и търсенето на общи решения. Не може да има общо решение за услугата „гипс на крайник” и за услугата „трансплантация на сърце”. А в момента точно на идеята за общо решение се робува.

Възможности за реформи има и в образованието и науката. На първо място, разбира се, би било разумно веднага да се закрие БАН, а няколкото полезни звена в нея да минат към общата държавна администрация. Но не е само БАН проблемът. Трябва да се закрият и три четвърти от ВУЗ-овете, които не са по-различни от БАН по качество на услугите си.

В момента местата във ВУЗ за студенти са повече от абитуриентите за съответната година, което е абсурд. И на всичкото отгоре и получаването образование изобщо не е висше, а в повечето случаи е губене на време. Няма нужда от такива ВУЗ. Това не са ВУЗ, а са групи от професори на държавна хранилка. Нищо повече.

Не трябва да забравяме и важният факт, че за българите са отворени, и то на ниски цени, практически повечето европейски ВУЗ. Реално ако закрием цялото си висше образование, може и услуга да си направим, защото младите ще идат да учат в Европа, и може да научат нещо повече от тук. Разбира се, крайно е да закрием висшето образование, но изобщо не е крайно да го свием със 75%.

Има какво да се промени и така щото приходите да нараснат. Бизнесът в момента се намира под планина от безсмислени регулации, създадени само и единствено, за да могат чиновници и измислени бизнеси да паразитират върху него. Има безкрайни разрешителни и инспектори от всякакви ведомства. Има такси и лицензи за общини и министерства, такса има дори, за да си публикуваш годишния отчет, което е задължение, вменено от държавата.

Има паразитни бизнеси от типа на „служби по трудова медицина”, които дублират работата на личните лекари, но са задължителни и генерират разходи. Има ги законовите изисквания осигуровките да се плащат с по няколко отделни платежни нареждания – за да се създава изкуствен бизнес на банките. Има го дори „разрешително за извършване на търговска дейност”, което е абсурд, защото в момента, в който си регистрираш фирма по Търговския закон, ти придобиваш правото да извършваш търговска дейност във всичките и несвързани с националната сигурност области. И нямаш нужда от още разрешителни.

Всичко това може да се премахне, и ефектът ще бъде повече бизнес, т.е. повече приходи и в бюджета. За сметка на напълно безмисленото хранене на чиновници и псевдо-бизнесмени.

Не малко държавата може да направи и по отношение на монополите. В последните години станахме свидетели на симбиоза между монополите и държавните регулатори, които работеха заедно срещу потребителя и го товареха с все по-високи цени. Това може да се промени, и то съдържа възможността да се облекчат разходите на хората и бизнеса, за сметка на монополните ренти. Типичен пример са електро-разпределителните дружества, където една отговорна регулаторна комисия може да намери достатъчно аргументи, за да свали цената на тока. Не може енергията да се продава на двойно и тройно по-висока цена от тази, на която е купена от производителя. И непрекъснато да се иска още.

Същото е и с водоснабдяването. Цената е скочила в пъти, а услугата не се променя. Бездействие на регулатора очевидно е налице и при картела между мобилните оператори… Възможните ползи и за бизнеса, и за държавата, от малко по-смели действия срещу монополите, са огромни.

Както се вижда, по отношение на реалистичните дългосрочни политики, има много какво да се направи. Какво обаче да правим в краткосрочен план, за да спечелим необходимото време, за да проработят дългосрочните мерки?

На първо място, трябва да се уточни, че няма никакъв смисъл от краткосрочни мерки, ако не бъдат задействани дългосрочните. Това само би прахосало значителен ресурс за спечелване на малко време и после катастрофата би била по-голяма. Т.е. ако не се предприемат описаните дългосрочни мерки, ще бъде вредно да се предприемат краткосрочните.

Основният краткосрочен въпрос е „Как да не фалираме веднага?”

Обективният му отговор е, че вече сме фалирали. Но още сме живи. Фалирали сме, защото при 1-1,5 милиарда дефицит за първите 2 месеца, това вещае общ годишен дефицит от 6-7 милиарда, което е една четвърт от целия бюджет. Т.е. за да се запази балансът, трябва не просто да се пести с някакви дребни проценти, а всички разходи да се орежат средно с 25-30%. Подобно нещо не е невъзможно, но би било пагубно за някои сектори, ако се направи мигновено. Затова просто не може да се направи.

Изходът е или да се орежат други сектори с повече, или да се спечели време. Но дори и най-здравите сектори биха били погубени, ако мигновено ги орежеш с повече от 25-30%, за да се спасят тия дето са по-чувствителни. Т.е. реално не е постижима веднага такава икономия. А тя е нужна дори в по-голям размер, защото трябва да се покрие и натрупаният вече дефицит.

Какво да се прави?

Идеята е насочена към резерва на валутния борд. Но не да се събори бордът, а просто да се използва част от ресурса му, който стои блокиран.

Обективен факт е, че една валута няма нужда от 100% покритие в друга валута, за да се поддържа фиксиран курс. Не е възможно всички левове едновременно да се предявят за обмяна в БНБ. Т.е. част от резерва на БНБ практически не е нужен и никога няма да бъде докоснат, по чисто технически причини.

Друга част е излишна като обезпечение, защото чужда валута е нужна основно във външната търговия, т.е. не е нужно да има покритие за парите, които се ползват във вътрешните обороти.

Практически, ако БНБ има 50% покритие на пуснатите в обращение левове, това би било повече от достатъчно, за да се поддържа фиксираният курс. Дори в тези 50% би имало огромен излишък.

Съществува обаче една опасност спрямо непокрити напълно валути – атака на борсови спекуланти. Нашата държава е малка и не е проблем за спекулантите да мобилизират достатъчно ресурс, за да съборят борда. Тогава ако БНБ няма достатъчно ресурс да обмени всички левове, може да падне бордът. Тази опасност обаче е оборима и с други средства, извън чистия кеш.

Възможно е да се сключи предпазно споразумение с МВФ, при което да имаме достъп до ресурс, само ако възникне атака срещу борда. Т.е. реално няма да вземаме заем, но при нужда БНБ ще има достатъчно пари, за да обмени всички левове. Тази възможност практически ще изключи възможността за спекулативна атака, т.е. практически заемът няма да се ползва.

Друга възможност е разширяването на покритието на борда с други активи. Може държавата да пусне на международните борси 1% от акциите на АЕЦ „Козлодуй”, „Булгаргаз” и пр., за да види каква е пазарната им цена. След което да прехвърли останалите акции в баланса на БНБ и те да са обезпечение за валутата ни. Т.е. ако възникне атака, пускат се нови акции на борсата, вземат се пари и се обменят левовете. Същото може да се направи и с други активи – напр. държавни сгради, земи и пр. Самото наличие на подобни активи, които да осигурят ресурс при нужда, би направило ползването им малко вероятно, защото нужда няма да възникне.

Предприемането на подобна политика би позволило нещо много важно  – веднага използване на значителна част от валутния резерв, съизмерима с очаквания дефицит. Т.е. би могло да се стигне до дефицит, който не е покрит от нов дълг. От резерва на БНБ спокойно могат да се освободят 3, или дори 4 милиарда евро, с тях да се изчистят всички държавни дългове към бизнеса, както и да се осигури финансиране на реформите, докато те се случат. Дори след това в БНБ биха останали достатъчно пари, за да се поддържа валутният курс, при липса на спекулативна атака, т.е. при нормални условия. А спекулативната атака ще бъде обезсмислена с други „не чисто парични средства”.

Когато се обсъждат краткосрочните идеи, трябва да си дадем ясна сметка и, че те ще влязат в противоречие с кандидатурата ни за евро-зоната. Но този компромис може да се направи, защото заради Гърция, поне в следващата петилетка евро-зоната няма да ни допусне. Тя си има достатъчно проблеми, за да се занимава с разширяването си. Освен това, ако не овладеем кризата, самата криза ще провали влизането ни в евро-зоната. Т.е. изводът е, че ако през тази година не отговорим на някои от критериите за ЕРМ2, това не е проблем, защото и без това сме забавени по други причини. Т.е. счетоводният дефицит, който ще възникне от похарчването на част от валутния резерв, няма да ни навреди, докато не сме в ЕРМ2. А доколкото нов дълг не се трупа, този дефицит практически би представлявал едно похарчване на натрупани бели пари през черните дни. Т.е. харчене на спестявания, които българският народ е натрупал с много години строга финансова дисциплина.

И в края, отново, и много важно е да се повтори, че краткосрочните мерки са правилни, само ако се стартирани дългосрочните. Които след 1 година да дадат реален резултат, който да започне и да изплаща разходваното в краткосрочните мерки. Това е напълно възможно, защото провеждането на дълбоки реформи може да пробуди икономиката, да спести значителни разходи и да докара бъдещия бюджет дори на излишък. С който постепенно да се възстанови резервът на БНБ.

Вредно и глупаво обаче би било да предприемем само краткосрочните мерки. Тогава просто бихме „изяли” едни пари, и след година бихме били в изходна позиция, но с по-малък резерв. Т.е. в по-лоша позиция. Ако някой се блазни само от сладостта на краткосрочните мерки, по-добре да не ги започва. По-добре след година с резерв и фалирала икономика, отколкото без резерв и с фалирала икономика".