Вместо да чете и да пише, първолачето търси буквите по клавиатурата
(снимка: CC0 Public Domain)
Един възрастен професор по медийните науки разказва, че някога да имаш радиоапарат у дома е било рядкост. По това време радиото е било по-скоро екстра за най-богатите или, в по-честия случай, хоби за любителите-техничари, които са сглобявали самостоятелно лампови радиоприемници. Имало е даже кръжоци по радио-моделиране. По-късно, в края на 90-те, сходна беше картината с компютъра: младите хора нерядко си купуваха компоненти и си сглобяваха компютрите сами. Тогава процесът беше забавление и вълнение – да го сглобиш и да заработи, че да поиграеш или да си сред първите, влезли в това ново чудо интернет. Компютърът имаше своята магия…
Днес компютърът не носи никаква магия за децата и младежите. Пролетта се наложи да учат чрез него и това в много случаи, оказва се, е недотам пленително преживяване.
За най-малките, които се наложи да учат дистанционно пролетта, трудностите започват още с първия досег с изчислителната машина. Малките ръчички не са свикнали да държат мишка. Те нямат мащаба, за да пишат на клавиатурата. Трудността малкото дете да накара тези инструменти да правят онова, което се иска, може да го докара до стрес, от който да остане трайна неприязън към „тази ужасна машина”.
На своята крехка възраст малките деца би трябвало да се учат да изписват буквите, ченгелчетата, да събират числата – а не да се борят с мишка, тъчпад или клавиатура. На своята крехка възраст за тях важен е процесът на ръчно писане (ръкопис), за който отдавна се знае, че има важно значение за развитието на мозъка и формирането на познавателните връзки в него. Не е подходяща тази възраст за занимания като опознавне на софтуер и хардуерна периферия.
Резултатите от тази картина са най-малко два. Вместо да чете и да пише, първолачето търси буквите по клавиатурата. Получава се така, че малките деца всъщност внимават как ще пишат, а не какво е по смисъл написаното. От друга страна, така възприемат компютъра като някаква сложна и трудна за боравене машина – особено ако имат лошия късмет да кликнат на „погрешно” място и на екрана се случат куп неща, които никой не е очаквал.
Разбира се, доста малчугани се справиха бързо със ситуацията и дори скоро се научиха как да хитруват в стил „госпожо, прекъсна ми връзката и не чух въпроса”.
Но не е само това. Софтуерът, който учениците използват, не е направен по замисъл за ученици, за процес на учение. Той е направен за видеоконференции – за работа на възрастните хора. Въпреки опитите на ИТ компаниите да адаптират софтуера за учебния процес, той трудно може да отговори на изискванията на педагогическия процес.
Учителите и учениците използват частично възможностите на тези програми, за сметка на това има и доста функции, които не са за там. Например, чат-функционалността изобщо не е подходяща за виртуална класна стая. Докато учителят говори, децата си чатят и си разменят шеги. В някои софтуери учителят даже изобщо няма идея, че учениците си пишат и разменят шегички, нито разполага с инструменти да спре това.
В крайна сметка с всички тези особености първият досег с компютъра не носи очарованието, което би запленило децата и би запалило трайно интереса им. Трудно бихме могли да очакваме от тях да проявят онова любопитство, което компютърът беше запалил у нас, поколението на техните родители, което именно е в основата на страстта на хората към създаването на компютри, софтуер, алгоритми, изкуствен разум.
Много от днешните „старши” специалисти в дигиталния свят са станали такива именно заради магията на първите си занимания с компютъра. След сглобяването, играенето на игри и гмурването в интернет тези хора са запазили трайно интерес към дигиталните технологии и техния потенциал.
Днешните деца навярно няма да останат с такова впечатление от компютъра. Няма да бъдат очаровани от него, няма да има какво да запали любопитството и интереса им към това как работи и колко още чудни неща може да върши.
И докато ние си говорим, че много от професиите на бъдещия ден днес изобщо не съществуват, ето как се оказахме ограбени от възможността да запалим у децата интереса към компютърните науки и техните безкрайни възможности.
Николай твоят компютър случайно да е бил с готова дънна платка? Какво значи си сглобил казваш – завил си винтчетата на кутията???
Хубава статия, точно така е! Няма я магията вече.
ИТ професията не е за всеки и не дава гаранция за добър живот – има много други професии, които са много по-добри – за разлика от многото стрес, унижения, агресия по компютърните фирми. За реклама само шефски и ръководни длъжности са добре останалото прах в очите.
ИТ фирмите в България са следващият шоков удар за утрезвяване на младите да си търсят другаде реализация дори извън ИТ сферата.
Аз пък 1993 си сглобих компютър. Статията е ОК.
Това за края на 90-те са пълни глупости, естествено – никой по това време не си е сглобявал компютри. Иначе не компютрите са виновни, а липсата на състезателния момент. По време на студената война си имаше надпревара кой кого ще изпревари и затова имаха стимул да си правят децата умни.
Този анонимен “автор” и “професор”, от нафталина ли го извадихте?!? Боравенето с компютър не развива ли мозъка или само химикалката и листа го правят?! В съвременния свят децата се научават да пишат още в детската градина, а първият досег с компютрите ще им даде много по-големи възможности и умения в учебния процес. Още повече ако тъпите даскали не ги превърнат и тях в зомбирани зубъри!
Пълни глупости!