Новата златна треска: лицево разпознаване

Картината в сферата на общественото видеонаблюдение става все по-мътна, вместо да се избистря
(снимка: CC0 Public Domain)

Всяка епоха си има своята „златна треска” и ако в предишните две-три години мнозина, стремглаво устремени към бърза печалба, бяха насочили вниманието си към криптовалутите, то днес търсачите на бърз успех имат ново предизвикателство: растящия пазар на технологии и услуги за видеонаблюдение и лицево разпознаване. Безброй компании се състезават на тази арена. Правителствените регулации все още са неясни, а тенденцията да се предлагат услуги вместо продукти обещава картината да стане още по-мътна, вместо да се избистри.

Влизаме в сградата на летището или гарата и вървим под зоркия поглед на десетки видеокамери. Нормално, мерки за сигурност, нали? Само преди 10 години щяхме да се смущаваме, ако сме наблюдавани от толкова много изкуствени „очи”.

Говори се, че някои от тези камери са китайски и че китайците вграждат в тях софтуер, с който могат да ни шпионират. После идва и реторичният въпрос – за какво пък им е на китайците да гледат какво правят пътниците на ж.п. гара Горна Оряховица…

Докато се почесваме под погледа на камерите и си чешем езиците кой ни гледа, хиляди компании по цял свят с бясно темпо разработват системи за видеонаблюдение и лицево разпознаване. Сред тях има малки фирми – с 30-50 души екип, има и големи – мастодонти в технологичния свят.

Малки и големи

Някои от имената са добре познати от битовите технологии, които използваме всеки ден: Microsoft, Amazon, NEC, Toshiba. Например, японската компания NEC, която има 100-годишен бизнес в света на хардуера и от години е фокусирана върху биометриката, казва, че нейната биометрична технология за разпознаване на лица се използва в световен мащаб за борба с престъпността, предотвратяване на измами, осигуряване на обществена безопасност и подобряване на потребителското изживяване в широк спектър от индустрии.

Toshiba, най-известна с производството на персонални компютри, твърди, че изпълнява повече от 1000 проекта за разпознаване на лица по целия свят, включително системи за проверка на идентичността на контролно-пропускателните пунктове в Русия и за правоприлагане в Югоизточна Азия. Дори софтуерната Microfocus работи по лицево разпознаване, което може да обслужва хиляди камери за видеонаблюдение.

Има и много имена, които никога не сме чували, като американската Camvi, индийската Awiros и др. Сред „малките” е Ayonix от Токио – тя казва, че всяка от нейните камери може да анализира между 30 и 1000 лица в секунда във видео-поток, излъчван в реално време.

Словашката фирма Innovatrics пък говори пред потенциалните клиенти, че нейният софтуер не изисква опит в биометрията. AllGoVision се хвали, че има проекти в над 30 държави. Tech5 обяснява, че нейната система се използва от градските власти за разпознаване на лица на живо в цели градове Индонезия, както и за наблюдение на социалните медии.

Някои от компаниите са обвити в противоречия. Пример за такава е Ever AI, създала приложение за споделяне на снимки, което „обира” потребителските данни, за да тренира своя алгоритъм за изкуствен интелект. След като това бе разкрито в статия на NBC News, фирмата смени името си на Paravision. Сега сайтът им посреща гостите с мотото „По-висок стандарт за лицево разпознаване”.

Руската NTech Labs също има спорна репутация. Някога тя предлагаше приложението FindFace, чиито способности да намира хора с подобни лица бяха смущаващо добри и… плашещи. Сега фирмата вече не го предлага, но се хвали като партньор в изграждането на системи за видеонаблюдение за различни правителствени власти.

Разпознаване в реално време

На пръв поглед в тези разработки няма нищо странно – много от компаниите продават технология за разпознаване на лица, за да помагат на хората да „отключват” своите устройства и приложения по надежден и защитен начин. Ала интересното е, че все по-голям брой инвестират в новата мания на индустрията: наблюдение в реално време или способност да се разпознават хора във видео-кадри на живо. Такива системи се продават за целите на правоприлагането, военните и сигурността. Повечето от тези разработки се развиват тихо, без шум, без видимост.

От друга страна е трудно да се каже до каква степен правителствените служби по света могат да контролират тези бизнеси и доколко изобщо ги познават. Дали има правителствени бази данни с фирмите, разработващи такива технологии, техните основатели, източници на финансиране, свързани лица? Знаят ли добре държавните ведомства на кого поверяват лицевото разпознаване в реално време, когато организират търгове за този вид оборудване и софтуер? Знае ли се какво има в „черната кутия” на техния софтуер за лицево разпознаване?

„Обществеността е до голяма степен в тъмнина относно състоянието на пазара на доставчици на видеонаблюдение, независимо дали става дума за лицево разпознаване или други форми на наблюдение”, казва Мат Кейгъл, адвокат по технологии и граждански свободи в ACLU в Северна Калифорния, в публикация на Medium. „Когато имате тайни и непознати доставчици, които лансират продуктите си в полицейските управления, на практика излиза, че корпоративни субекти взимат политически решения без демократична отчетност и демократична прозрачност”.

Видеонаблюдение като услуга

„Държавните агенции… притежават висококачествени снимки на повечето граждани, които са естествен източник за програмите за разпознаване на лица и могат лесно да бъдат комбинирани с [други системи за] обществено видеонаблюдение или други камери при изграждане на цялостна система за идентификация и проследяване”, пише ACLU.

Към това се добавя и фактът, че вече има огромен брой публични хранилища на данни. Магазини за ежедневни стоки, вериги супермаркети, ресторанти за бързо хранене, спортни центрове, музеи или всеки бизнес, отворен за обществото, вече събира огромни количества снимков материал, уловен с вградените камери за видеонаблюдение. Разпознаването на лице в реално време прави всички тези данни много по-ценни, тъй като една компания може да узнае, когато конкретен човек влезе в конкретен магазин.

В подобна обстановка ръстът на предложенията за „видеонаблюдение като услуга” е черешката на тортата. Фирмите предлагат на държавните служби да изградят за своя сметка системите от камери, инфраструктура, центрове за съхранение на данни и поддръжката на всичко това. За публичните организации остава да купуват само „услугата” – получават образ от локациите, които ги интересуват. Удобно, нали?

Това оставя обществото в състояние на постоянно, повсеместно наблюдение и разпознаване, без да се знае кой и за какво съхранява и използва снимките на гражданите, в какви ситуации и с какви намерения се прилага лицево разпознаване, колко и как частните фирми съхраняват данните. Не е ясно какво още правят алгоритмите, които управляват тези системи, как изобщо функционират тези алгоритми.

Всичко това обещава картината в сферата на общественото видеонаблюдение да става все по-мътна, вместо да се избистря скоро