Целият свят се дигитализира, правителствата – не

Между дигитализираните бизнеси и аналогови власти зее пропаст
(снимка: CC0 Public Domain)

Изминалите няколко месеца тласнаха света в ужаса на безпрецедентна криза – криза за здравето, криза за доходите, криза и за доверието. Това, което се наблюдава в технологичния свят, е че шумно рекламираната „дигитална трансформация” на бизнеса се случи бързо, форсирано, почти насилствено. Престъпността – и тя предприе своята дигитална трансформация, далеч по-охотно при това. Само правителствата и държавните служби (и то не само у нас) не дават никакви индикации за дигитализация.

Какво е отношението между държавен апарат и високи технологии се видя ясно за пореден път, когато през пролетта се наложи учениците да преминат към онлайн обучение. Директорите и учителите бяха оставени да се оправят сами, кой както може. Справиха се блестящо – сам-сами. Картината бе показателна за цялостния пейзаж в държавната ни администрация.

Когато започнахме системно да се взираме в статистиките за Covid-19, един ден се разбра, че значителни (към онзи момент) данни са останали неотчетени – те се появиха изведнъж, паднаха „от нищото” и рязко измениха кривата на проследяване на коронакризата.

Това са само два случая от многото, които неведнъж са ни потвърждавали, че в държавната администрация дори боравенето с Excel си е работа с „висока технология”.

Причината за многобройните технологични гафове навярно е доста сложна. Дълбоките корени на проблема започват със старите, „архивни” ИТ системи, продължаващата липса на комуникация между тях, лошата координация, липсата на умения, ниските заплати и т.н. Коктейлът от проблеми води дотам, че макар да имаме закон за електронния подпис, продължават да ни искат хартиен документ за настоящ адрес при записването на дете в училище.

Всичко това е жалко на фона на милионите левове, дадени през последните години за „електронно правителство”. Налице са известен брой електронни услуги, ала ефективността на инвестираните суми, меко казано, не съответства на обема на данъчните левчета, дадени за хардуер и софтуер.

Като потвърждение на тази тъжна констатация миналата година страната ни се прослави като „цяла държава, която бе хакната”. Показателно за състоянието на дигиталната ни държавност е и, че Националният център за действие при инциденти в информационната сигурност тогава гък не гъкна. Иначе гордо ни се подчертава, че е сертифициран – от Европейската агенция за мрежова и информационна сигурност (ENISA).

Проблемът не е само у нас. Другаде по света имат сходни неволи. Дори правителства на „напредничави” страни също не бързат да се дигитализират.

Една от най-често срещаните предпоставки е лошото управление на данните. Хартиените документи лесно могат да се дигитализират, ако ги има; ала данните, трупани на хартия, нерядко са натрупани по твърде неорганизиран начин, разпръснати между отделите и в крайна сметка невъзможни за намиране. С дигиталните данни не е по-малко зле. Много от тях са „прибрани” в зле сортирани папки с невъзможни имена и имейл кутии из най-различни служби.

Като че ли сме свидетели на нова дигитална пропаст в ерата на Covid-19 – бездната между бизнесите, които решително възприеха технологиите като начин на съществуване в новата реалност, и правителствата, които продължават да живеят в предходната, аналогова епоха.

Това поражда редица въпроси. Възможно ли е дигитализираните бизнеси да имат доверие на аналогови власти, които говорят език от миналото? Способни ли са такива министерства и агенции да вземат адекватни решения, да изготвят адекватни политики? Имат ли капацитет да играят водещата роля, която им е отредена?