Няма как, днес актуалната думичка на деня е „мусака”. Британска статия от преди няколко дена оповести, че приготвянето на мусаката има най-чудовищния въглероден отпечатък измежду всички манджи. От два дена Фейсбук профили и групи преливат от коментари за зловещата роля на мусаката за климатичните промени и края на света.
Малка искрица, голям пожар
Българската мусака е най-вредното (за природата) европейско ядене, защото приготовлението ѝ коства цели 11 971 грама въглероден дикосид, твърди статия в Uswitch. Публикацията е авторитетна като хвърчащ лист от ученическо контролно – няма научни източници, няма намесени изследователи от сериозна институция. С много усилие любопитният читател може да прочете „методологията” на изследването. А от нея става ясно, че авторът е събрал рецепти от интернет и ги е прекарал през онлайн калкулатор за вредните емисии от храненето.
И понеже по едни други географски ширини на масовия читател цитираните цифри нищо не му говорят, налага се все да му се предоставят сравнения, та да добие яснота за мащаба на нещата. Примерно, ако се пише, че дадена скала е висока 320 метра, неизменно ще има допълнение: „това е почти колкото Айфеловата кула”. Та за мусаката, значи, бълвала толкова вредни емисии, колкото една кола, когато измине 47,6 км.
Дали калкулаторът е показал верни стойности може да се спори безкрайно, или пък бедният автор е избрал да сложи на топа на устата именно българите, разчитайки, че са достатъчно загубени да не четат такива авторитетни издания и техните „проучвания”. Или пък че са достатъчно далеч от Острова, за да не го докопат. Обаче българите пък взеха, че намериха статията и я развяха като байрак.
Реверберации
Статията е публикувана на 17 декември, но ето, че 12 дена по-късно това е топ-тема сред публикациите в социалните мрежи – лични, групови, всякакви. Новините в медиите бяха само началото. Във Фейсбук се появиха хипотези кой и как желае смъртта на българската мусака и защо. Те прераснаха в задълбочени анализи кой и защо иска да затрие родните традиции изобщо. Някои пожелаха на автора да го затворят в гараж с кола, работеща половин час, та да сравни усещането с готвенето на мусака.
Наложи се да се обади и министърът на околната среда, за да си признае дали правителството се кани да забрани мусаката и да даде обяснение как ще ядем тая манджа занапред, гузни заради безскрупулното унищожаване на природата. Явиха се и предупреждения, че трябва да сме готови да готвим мусаката с квазимесо от скакалци и какавиди.
Накратко, несериозната британска статия постепенно стана хит у нас. Това е някаква доста нетипична реверберация*, породена от същността на социалните медии. Нетипична, защото по правило реверберацията е затихваща. Но в случая с мусаката ехото не затихна, а се усили в дадена зона от ограниченото пространство.
Подобна реверберация се случва в социалните мрежи с голям брой новини. Почти ежедневно виждаме как едно изказване на, да речем, даден политик или спортист веднага „пламва” из Фейсбук публикациите, споделя се, цитира се, коментира се.
За добро или не, тези реверберации сами по себе си са носител на ценна информация. Отразявайки първоизточника, те имат и собствено излъчване: от тях идват индикации какво тревожи хората, какви очаквания, притеснения и съображения имат те.
И ако традиционно властта осъзнава медиите като средство за пропаганда, то има индикации, че може би тя може да разчита на социалните мрежи като на своеобразен стетоскоп, за да чуе по-добре какво е възприятието на широката общественост. Какво и защо ще реши властта на тази база е тема на едни други публикации, които нямат място тук.
За нас като консуматори на социалните мрежи обаче остават два въпроса. Дали искаме да бъдем огледална повърхност, която участва в големите реверберации? И кой точно сигнал си струва да отразим, за да му дадем продължение, да го усилим?
В случая с мусаката усърдно отразихме една глупост. Не защото авторът на статията е глупав (напротив, той е много умен, докара си феноменална читаемост). А защото самото му творение е лишено от стойност и смисъл. Отразяваме нещо безстойностно, придаваме още и още тежест на нещо, което няма собствена такава.
Но, по аналогия с приказката за лъжливото овчарче, рискуваме, усилвайки ехото на безстойностни неща всеки ден, да няма кой да ни чуе, когато имаме нещо наистина ценно да кажем или разпространим.
* Реверберация – продължително отражение на звукови вълни (звуково отражение) в затворено помещение или естествено ограничено пространство.