Какво стои зад усилията да се прави метапротранство

Метапространството предлага начин да се потопим в свят на симулация, отвъд светските грижи
(снимка: CC0 Public Domain)

В научната фантастика краят на света е добре подредена работа. Климатичен колапс или извънземна инвазия кара човечеството да бяга чрез космически кораби или да живее в симулация. Реалният апокалипсис е по-сложен. Той се случва бавно и няма начин да разберем кога Земята наистина е обречена. Да напуснем нашия свят при тези условия може да стане и като се откажем от него.

И все пак някои от най-богатите земляни биха искали да направят точно това. Илън Мъск, Джеф Безос и други доставчици на „частни космически пътувания” си представят небесен рай, където можем да процъфтяваме като „междупланетен вид”, пише The Atlantic. Ето, че и Марк Зукърбърг е прегърнал идеята, но по другия начин. Изглежда е тръгнал да създава „Матрицата”, където можем да се включим в голям компютър и да оцеляваме виртуално, докато реалността около нас се разпада. Той дори прекръсти компанията си Facebook на Meta.

Отвъд научната фантастика, метапространството не означава почти нищо. Дори в научната фантастика то не означава много. Нещо е загатнато в романа Snow Crash от 1992 г., в който Нийл Стивънсън измисля термина. Но тази книга предлага оскъдни подробности за действителното функциониране на алтернативната реалност на този свят-сън, за който става дума. Има съоръжение с компютри в пустинята, което управлява метапространството, а героите на романа висят в симулацията, защото истинският им живот е скучен или труден.

И други автори излагат своя гледна точка по темата. Но може би всички те са имали намерение да ни предупредят относно мечтаните виртуални светове, а не да ги вдъхновяват.

Най-простото обяснение би било, че метапространството е просто секси име за някакъв вид игра на виртуална или разширена реалност. Facebook притежава компания, наречена Oculus, която произвежда и продава VR компютри и слушалки. Oculus също така прави 3D виртуална платформа, наречена Horizon.

Facebook, Apple и други компании са инвестирали значително в разширената реалност – вид компютърна графика, която използва очила за наслагване на интерактивни елементи върху изглед към реалния свят. Досега най-жизнеспособните приложения на VR и AR могат да бъдат намерени в медицината, архитектурата и производството.

Но мечтите за масовост и достъпност за всеки обикновен потребител продължават. Ако тези мечти се сбъднат, вероятно в крайна сметка ще си купуваме джунджурии и ще се караме с познатите си през дисплей, монтиран като устройство на главата, вместо през телефона си.

Но да наричаме ситуацията „метапространство” е някак по-красиво. Също както е по-красиво да говорим за технологии в „облака”, защото „облакът” звучи по-добре, от, да речем, „сървърна ферма, където хора и компании наемат дисково пространство”.

В Snow Crash, както и в други подобни сюжети, метапространството се оказва опасно по същество. Заглавието на книгата се отнася до дигитално лекарство за „обитателите” на метапространството, с вредни неврологични ефекти.

Тази опасност не е оцеляла при превода на метапространството в съвременното технологично фентъзи. Вместо това концепцията се харесва на технологичните магнати, защото свързва прозаичната реалност на технологизираното потребителско внимание с научно-фантастичния сън за бягство от действителността. Метапространството предлага начин да загърбим светските дразнители и да се потопим в свят на безгрижие и забавление.

Фантазията обаче е по-голяма. Изпълнителните директори от технологичния свят знаят, че милиарди хора по света все още живеят голяма част от живота си извън компютърните екрани. Тези хора купуват автомобили и отглеждат билкови градини, бродят из планини и събират есенни листа. Реалният живот все още е преобладаващата форма на живот за мнозина. Топ-мениджърите знаят, че нито една компания, колкото и да е голяма, не може да завладее целия свят.

Но има алтернатива: ако обществеността може да бъде убедена да изостави атомите в полза на битовете, да загърби материалното в полза на символичното, тогава хората ще трябва да наемат виртуализирани версии на всички неща. Бавно, полека материалният свят ще отпада, оставяйки на негово място само прелестния (но монетизиран!) виртуален свят.

Това навярно обяснява страстта, с която „големите ИТ” се мъчат да привлекат вниманието на световното население към бляскавата идея. Изглежда сякаш това решава всички проблеми на човека. В метапространството всеки дом може да има съдомиялна машина, всеки може да има каквото си иска. Дрехи и картини могат да се произвеждат безплатно и да се обменят на безценица, като изключим таксите за транзакциите, начислявани от доставчика на достъп до метапространството.

Метавселената също предполага пълна оперативна съвместимост. Това е път към пълна консолидация, където на едно и също място получаваме всичко – забавления, социално общуване, панталони, антифриз и т.н. Същинска черна дупка на потреблението.

Накратко, в тесен смисъл метапространството се отнася до VR очила, свързани към интернет. В по-широк план обаче това е фантазия за власт и контрол.