Дистанционната работа роди нови „бели лъжи”

Небрежните лъжи са станали „почти универсален вид поведение”
(снимка: CCO Public Domain)

Във времената на пандемия видео- и телефонните обаждания са се превърнали в решаващ източник на социална комуникация, но подобно на взаимодействията „очи в очи” и тук настъпва момент, когато разговорът става досаден, уморителен, непродуктивен – и човек иска да се спаси от него.

Реалният ни свят е богат на оправдания за прекъсване на разговора: „трябва да бързам за вкъщи”, „трябва да изведа кучето на разходка” и т.н. В ерата на виртуалните взаимодействия има и цял арсенал от нови извинения: „прекъсна ми Wi-Fi мрежата”, „трябва да влизам в среща по Zoom”, „чакат ме в друг кол”, „батерията на таблета ми падна”…

„Социална смазка” на обществото

Хората сме опитни лъжци. С или без пандемия, малките, „бели” лъжи се считат за безобидни и социално приемливи, отбелязва Tech Republic. Според психолозите, те са „социална смазка” на обществото, която позволява на човек да запази учтивостта и любезността, прекратявайки разговор, който му е дотегнал. Тези небрежни лъжи са станали „почти универсален вид поведение”, казва Робърт Фелдман, професор по психология в Университета на Масачузетс в Амхерст.

Дори в момент, когато хората са лишени от обичайното си общуване, натрупването на телефонни обаждания, срещи в Skype или Zoom и прочее конферентни връзки с всевъзможни хора може да бъде изтощително, досадно, неефективно. Домашният престой с присъщите му задължения, грижите за децата, домакинските дела и дистанционната рабода дават достатъчно извинения за несоциализиране. А изобретателността на хората е безгранична.

Хедър Йованович, 25-годишна студентка в колеж, която в момента живее с родителите си край Торонто, казва, че има цял арсенал от извинения. „Храненето е голяма работа, затова често използвам „О, трябва да отида да обядвам”, казва момичето. Често оправдава прекъсването на разговора с това, че току-що е седнала със семейството си да гледа филм.

Много ефективно работи и оправданието с това, че „кучето лае непрекъснато”, както и това, че „батерията ми падна”, без значение за какво устройство става дума. „Няма никакъв аргумент срещу умрялата батерия”, казва Йованович.

Според Фелдман, извиненията, които хората съчиняват, за да прескочат или ограничат виртуалните срещи, често разчитат на обвиняването на външна сила като деца или домашни любимци. Това е „социално благородство”, което безусловно оневинява.

Удобни истини

Тези външни сили не винаги са измислици – те могат да бъдат истински, макар и много удобни. Гари Леф, писател и пътешественик с богат опит в летенето със самолет, има цял арсенал от съвсем реалистични извинения. Преди пандемията той е летял почти всяка седмица. Това ще рече, че често е попадал на ситуацията да седи до досадно бъбрив спътник на съседната седалка.

„В такава ситуация можете да започнете да пишете на лаптоп”, казва Леф. „Казвам просто „съжалявам, трябва спешно да завърша презентацията си за семинара, на който отивам” и това оправдание никога не ме е предавало”.

В ситуацията на социална изолация Леф продължава да е честен, прекратявайки взаимодействията. Той казва, че телефонът му звъни, че го чака още един важен разговор. „С други думи, това е в някакъв бъдещ момент – вярно! И има неща, които трябва да направите между сегашния момент и чакащия важен разговор”. Хората, които се грижат за децата си в момента, също имат почти постоянно извинение за напускане на разговора, отбелязва Леф.

Добре измислени лъжи

И ако удобните истини представляват единия край на спектъра на извиненията, другият край се състои от добре измислени лъжи. Това е зоната, в която оправданията се превръщат почти във форма на изкуство.

Някои се оправдават много ловко с прекъсването на Wi-Fi мрежата. Практиката вече познава и такъв сценарий: участникът, който се чуди как да се измъкне, застава неподвижно пред камерата, без да мига (и с предварително положена ръка върху бутона за прекъсване) – така симулира „замръзване” на картината. Няколко секунди след това натиска бутона. После пише съобщение: „извинете, мрежата ми май се скапа. Стори ми се, че така или иначе привършвахме, но ако има нещо, пишете ми, моля”. Номерът със „замръзването” работи доста добре.

Абитуриентката Дестини Лопес от Кънектикът разказва за друг номер за напускане на конферентна среща. „Изключвам бавно аудиото си, след което бавно изключвам камерата си и накрая просто напускам заседанието”, каза тя. „Просто изрязвам себе си парченце по парченце – и след това съм навън”. Тя също често се оправдава с твърдия график на телевизионните излъчвания.

Меган Робъртс, 33-годишна специалистка по маркетинг, казва, че в груповите разговори забелязва тенденция: „щом кажа нещо за приключване, тогава всички останали също са готови да напускат. Някой трябва да прекрати срещата, но никой не иска бъде този, който ще го стори. Сякаш им давам зелена светлина да напуснат”.

Малък недостатък

И какво от това, пита се в цялата задача? Когато обичайните социални събития се възобновят, според Йованович, навярно ще настане период, в който всички ще са много въодушевени да прекарват времето заедно – реално. Очевидно ще е забавно, но може да има малък недостатък.

„След като отново сме свободни, да откажеш среща ще изглежда малко тъпо. Представяте ли си, не сме се виждали няколко месеца, каня ви да се видим на по питие и вие отказвате, просто защото не ви се излиза? Хах! Домошарите трябва да започнат да си измислят нови оправдания още отсега!”, казва Йованович.