(снимка: CC0 Public Domain)
Трудно ще бъде за технологичната индустрия да изгради „метапространството”, запазвайки принципа на щадене на природата и нейните ресурси. Самата същност на технологията прави подобна мисия тежка. Това смята Джереми Бейлинсън, професор в Станфордския университет, който е създал в учебното заведение „Лаборатория за виртуално човешко взаимодействие” – по същество той преподава точно виртуална реалност.
Има два отговора на въпроса за екологията и метапространството, съответно два отговора. „Първият от тях е очевиден – ние трябва да използваме сървъри, които са „зелени”, за да захранваме метапространството”, казва професор Бейлинсън, цитиран от Quartz. Но има и аспект, който не е толкова очевиден.
[related-posts]
Професорът дава пример с „ранните дни на Second Life”. По онова време за наличието на какъвто и да е интерактивен алгоритъм – например слънце, което обикаля небето и огрява даден замък, хвърляйки сянка на земята – няма никакво значение дали във виртуалния свят има двама или двеста души.
Дори и никой да не посещава виртуалното място в продължение на месеци, изчислителната мощ, необходима за „слънцето, което обикаля небето” и за „хвърлянето на сянка” е една и съща. Системата работи постоянно, денонощно, без значение дали някой влиза или не влиза, дали е пълно с аватари или пък няма посетители изобщо. „Мелницата се върти, независимо, че няма никой там”, казва професорът.
„Звучи като много просто нещо – да спреш да го правиш, но ако искаш да има един цялостен, постоянен виртуален свят за всички, не е толкова лесно просто да спреш. Метапространството трябва да бъде еднакво за всички по всяко време, по което пожелаят да дойдат. А един от зелените принципи е да направим така, че нещата да не се случват, когато няма никой там. Не е нужно мелницата да се върти, ако няма никой наоколо”, заключава Бейлинсън.
