До голяма степен социалните мрежи наподобяват един огромен град
(снимка: CC0 Public Domain)
Справянето с неразборията в така наречените социални медии може би е възможно, ако се научим да гледаме на тях като на голям град, който обитаваме. Ако променим подхода си, можем да „оцеляваме” благополучно в какафонията от мнения, споделени ресурси и информации.
До голяма степен социалните мрежи наподобяват един огромен град, пълен с всевъзможни хора. Всеки иска да прави нещо. Всеки иска да посети дадени места. Хората живеят заедно, учат заедно, забавляват се заедно. Тогава защо да не гледаме на социалните медии като на един голям град, казва изследователят Сахар Масачи от Масачузетския технологичен институт, цитиран от MIT Technology Review.
Подобно на един голям град, и светът на социалните мрежи има своите „тъмни страни”. Той има своята канализация, която е пълна с нечистотии и зловония, има своите престъпници, които се опитват да реализират нездравите си идеи. Това означава, че ние трябва да мислим за социалните мрежи така, както градските планьори мислят за града.
Градът има своите местни общности – и социалните мрежи изобилстват от различни групи, обединяващи общности от хора със сходни интереси. Градът има своите правила на поведение – и социалната медия следва да има своите норми за държание – за да може всички да обитават пространството мирно, спокойно и благополучно. И както градът има своята полиция, социалните мрежи се нуждаят от своите пазители на реда.
Последното е обект на особен интерес, защото именно в опазването на правилата се коренят някои от най-големите проблеми на социалните мрежи. В реалния свят властите инвестират сериозно в правоохранителните органи. В социалните мрежи обаче това е трудно.
Екипите от хора – модераторите, които се грижат за спазването на реда – са малобройни, а отделните членове са претоварени от работа. Обикновено те са ниско платени, натъжени и понякога дори депресирани от ежедневието си, сблъскващи се с грозни и травмиращи съзнанието въздействия. Те не могат да са ефективни „полицаи”.
Освен това в реалността всеки човек има своята единствена, уникална идентичност. Не така стоят нещата в социалната мрежа, където всеки може да създаде безброй свои профили и да се представя за какъвто си иска.
Може би всичко това би означавало да се регулира самоопределянето на участниците в социалните мрежи, предполага Масачи. Така няма да се стига до случаи, в които един и същи човек има множество различни „образи”, жонглирайки с тях както му е удобно.
Ако направим паралел между истинския град и социалната мрежа, то модераторите на съдържанието следва да са полицаите – и следва да имат необходимите инструменти да вършат своята работа. Освен да са подходящо възнаградени, това означава и да имат възможност да разчитат на съответните средства да съберат доказателства и да гарантират справедливостта.
Фалшивите профили следва да са обект на особено внимание. Можем да си представим доколко в реалния свят, ако човек бъде арестуван за дадено престъпление, е възможно той да се появи извън затвора с изцяло нова физиономия и нови лични документи. Това не бива да се допуска нито в реалността, нито във виртуалния свят.
Но в същото време трябва да не забравяме, че всеки тъмен „герой” може да е всъщност объркан гей тийнейджър, който извършва небивалите си безумия не от злонамереност, а заради общественото неприемане на неговото различие. Може би той се крие и се преобразява, защото е бил отхвърлян, потискан, тормозен.
Картината илюстрира важността на задълбоченото разследване и възможностите да се обърне подходящото внимание, със съответната квалификация, на различните случаи. Илюстрира колко е важно да се инвестира в качествена модерация и подготвеност на модераторите.
Навярно, предполага Масачи, социалната мрежа следва да си има своите правила и механизми, така както ги има в големия град. Например, може да има лимити за големината на дадена група от дадена област – както има ограничения за височината на сградите, например. Може да има базови изисквания за извършване на дадена дейност – така, както в реалния живот е необходима шофьорска книжка, за да караш кола.
Преведено към реалността на социалните мрежи, това може да означава, например, всички нови профили да не получават веднага всички функции на приложението – и за даден период от време да имат „супервайзор”, докато добият този достъп. Може да се въведат и дадени контекстови ограничения – по подобие на изкуствените неравности по пътя, например.
Разбира се, всичко това не може да се случи като еднократно събитие. То е по-скоро процес. И, подобно на градското проектиране, процесът преминава през много и различни етапи. Може да има и своите грешки. Важното е да се поучим от тях.
Остава отворен въпросът как да накараме частните компании – стопани на сега действащите социални мрежи – да мислят за своите виртуални светове като градски планьори за градовете.