В много галерии за изкуство по света снимането е забранено. Някои модерни галерии обаче променят правилата си и не само разрешават фотографиите, но и даже ги насърчават. Какво се случва? Трябва ли да е забранено или да е разрешено снимането в галериите?
Да направиш снимка на красива статуя, която те е впечатлила, може да ти донесе неприятности в някои галерии – ще изскочи отнякъде неин служител и ще те смъмри. И не без основание – смартфоните направиха фотографията достъпна за почти всички, докато социалните медии осигуряват място за публикуване на фото-улова. Смартфонът се е превърнал в задължителен атрибут при посещенията на всяко интересно място – до степен, когато е досаден.
„Лесно е да разберем защо телефоните могат да бъдат досадни. Те представляват вид силна небрежност – идеята, че някой не обръща внимание на изкуството, не изпитва преживяването, което би трябвало да изпитва, когато е пред дадено произведение,“ обяснява Том Емери, изкуствовед, цитиран от Гардиън.
Критиката относно използването на телефоните в галериите изглежда се корени в елитарното схващане за кого е предназначено изкуството и как трябва да се преживява. Идеята за забрана на фотографията в галериите е породена от очакването хората да следват неписан етикет, когато общуват с изкуството. „С други думи, ако не можете да преживявате изкуството, тогава то не е за вас. Но изкуството трябва да е за всички – и за да означава нещо за всекиго, галериите трябва да позволят на хората най-различни начини да преживяват изкуството“, казва Емери.
Изкуството е за всички
Тези преживявания не е задължително да бъдат съзерцателни. Изкуството и преживяването му могат да са всякакви – мощни, разтърсващи, провокиращи мисълта, натъжаващи, смешни и нерядко скучни. Някои хора искат да съзерцават тихо. Други имат нужда да започнат оживена дискусия. Мнозина искат да направят снимки и да ги публикуват в социалните медии. Важното за изкуството е само това, че хората го преживяват, а не как. А за много хора снимането с телефона е естествено продължение на това преживяване.
Освен това снимките се правят по най-различни причини, подчертава изкуствоведът. „Знам това като обикновен посетител на галерията. Често правя огромен брой снимки, за да ми помогнат да запомня посещението: малък детайл от дадено произведение на изкуството, малко текст на стената, изобщо всичко, което привлича моя интерес. По някакъв начин актът на снимането ми помага да си ги спомням, може би защото е някакво активно действие, докато разглеждането на изкуството обикновено е пасивно преживяване“.
Социалните медии
Публикуването на снимките в социалните медии също е част от преживяването. Това е възможност за всеки посетител, насладил се на изкуството, да изрази мнение, а самите снимки дават ценен контекст на споделените мнения. И как няма да е така – навярно единствените случаи, когато хората не биха искали да снимат в галерията, ще да са ситуациите, при които изложбата няма никакво въздействие върху посетителите си.
Лично преживяване
Често срещан аргумент срещу правенето на снимки в галерия или музей е, че вместо това трябва да се купи пощенска картичка. Ала картичките са лишени от тайнствената привлекателност на това да направиш своя собствена снимка. Ключовият момент тук е „лично“: когато снимаме произведение на изкуството, това го превръща в лично преживяване, лично общуване – сякаш човекът, снимал картина на Ван Гог, взема със себе си частичка от тази картина, отнася я със себе си – една частица, каквато никой друг си няма. Това усещане не може да се постигне с картичка.
Без излъчване на живо
Все пак има ситуации, които трябва да останат ограничени и за разлика от снимките излъчването на видео на живо не е добре дошло, смята Емери. Така е, защото хората с камера, предаваща образ на живо в интернет, обичайно очакват околните да се махнат от пътя им, да не стоят наоколо, да се отдръпнат назад. Не е приемливо дадени посетители да смущават други посетители и да ги принуждават да се оттеглят или да прекъснат собственото си преживяване на досега с изкуството, подчертава изкуствоведът.