Странните запознанства във видеоконференциите

Видеоконференциите правят някои аспекти от нашите личности невидими
(снимка: CC0 Public Domain)

Езикът на тялото, ръстът, теглото, зрителният контакт и дори походката – това са все неща, които ни помагат да преценяваме другите хора и да опознаваме тяхната индивидуалност. Но тези признаци са невидими при видеоконферентен разговор. Ситуацията е интересна при всички, които са се запознали с нови колеги по време на пандемията – в чата, а сега се срещат на живо.

Месец след започване на новата си работа като UX изследовател в края на май 40-годишният Джейсън е сигурен, че познава новите си колеги доста добре. Мъжът е един от хилядите хора по целия свят, започнали нова работа дистанционно тази година – поради пандемията. Все пак „виртуалните чатове на кафе” с колегите му го са го накарали да се почувства изключително добре приет.

Джейсън казва, че много трудно борави с физиономии, затова е доволен от начина си на „поява” сред новите колеги: видео-обажданията са му помогнали да разпознава колегите си по-лесно, тъй като е могъл да ги гледа продължително време в лицата, без това да е неприлично, неудобно или странно. Въпреки това мъжът изпада в шок, когато за първи път среща трима свои колеги на живо в края на юни.

„Единият от тях беше по-нисък, отколкото очаквах, а другият беше доста по-висок, отколкото очаквах”, казва Джейсън, цитиран от The Verge. „Това, което не осъзнавах, беше, че винаги съм гледал тези хора на нивото на очите при видео-разговори, затова мозъкът ми ги възприема така, сякаш всички сме еднакво високи”.

Джейсън не е единственият човек, който е изненадан или шокиран от новите си колеги, когато се среща с тях в реалния живот след месеци на видеоразговори. Шокът от първата реална среща се случва при почти всички, които са започнали нова работа по време на изолацията.

Всички правим бързи преценки, когато се срещаме с хора за първи път. Психолозите са открили, че ние оценяваме възможностите да имаме доверие някому още в първата една десета от секундата. Езикът на тялото, височината, теглото, зрителният контакт и дори походката са все неща, които използваме, за да преценяваме другите. Но това са неща, които остават невидими при срещите чрез софтуер за видеоконференции.

Тъй като все повече и повече хора се връщат към работа в общите помещения, новите служители се оказват в ситуация да правят „второ първо впечатление” на своите колеги.

Лора, служителка във финансовите услуги, е започнала нова работа точно в онзи период. „Срещата с хората, с които работим, беше трудна. Те бяха много потиснати при видеоконференциите… и разговорите наистина бяха сковани”, казва тя. Когато най-накрая се срещнала лично с колегите си през юли, останала изненадана, че една жена, която е била много тиха по време на видеоконференции, всъщност „не спира да бърбори в офиса”.

„Нещото, което не бях осъзнала напълно, докато не се върнахме в офиса, е доколко управлението на екипа се осъществява чрез неформалната комуникация”, казва Лора. Тя смята, че бъбривата й колежка говори повече в офиса, защото разговорите в реалния живот не са ограничени от времето и конкретната цел, както е при видеоконференциите. Лора казва, че сега екипът вече не работи дистанционно и е в състояние да забележи фините детайли в поведението на колегите си и езика на тялото им, за да бъде по-добър мениджър.

И докато видеоконференциите правят някои аспекти от нашите личности невидими, други аспекти изпъкват повече от всякога. Тасния е 22-годишна държавна служителка от Източен Лондон, започнала работа по време не изолацията. Казва, че не може да не си прави изводи за новите си колеги от това, което е видяла в домовете им по време на видеоразговори. „Открих, че виждам знаци за нивото на доходите в стаите, в които се намираха хората – признаци на огромни различия в класата”, казва тя.

Тасния все още не се е срещала с колегите си в реалния живот и се чуди как ще я оценят при първата им среща на живо. „Като жена мюсюлманка, която носи хиджаб, понякога не го нося, когато разговарям с колеги-жени”, обяснява тя. „Това е нещо, което не бих могла да направя, ако бях в офиса, където постоянно има мъже. Поверителността беше приятна, но ми се струва, че когато съм в офиса, моите колеги все пак ще си ме представят с моя образ без хиджаб, който вече са виждали. Странно е”.

Дали обаче има дългосрочни последици, ако първите взаимодействия между колеги са били онлайн? Дали има нещо, за което трябва да се притесняваме, когато става въпрос за дистанционно създаване на първите впечатления и взаимоотношения?

Линда Кей е преподавател по киберпсихология в университета Едж Хил, която изучава как онлайн условията могат да насърчат социалното взаимодействие. Кей казва, че в сравнение с други видове онлайн взаимодействия, видеоразговорите могат да създадат по-пълно впечатление за даден човек.

„В много отношения впечатленията са подобни на тези, които бихте имали при общуване лице в лице, но имате и допълнителни данни”, казва тя, визирайки обзавеждането на стаите, децата и домашните любимци, които виждаме при видеоразговори.

Това, което липсва обаче, е „съвместното внимание” – в реалния живот, ако един говорещ в група се обърне към друг човек и го погледне, другите хора също се обръщат и поглеждат. Във видеоконференцията тази невербална комуникация липсва – ако един погледне наляво, гледащите го ще погледнат надясно, където… няма кого да видят. Това води до известно объркване. Кей казва, че „съвместното внимание” е от полза при създаването на взаимоотношения, така че липсата му може потенциално да навреди.

Реално към момента няма много проучвания, даващи точна информация как нашите взаимодействия се различават във видео и реалния живот. Но Росър Канигерал, изследовател по клинична, образователна и здравна психология в UCL, публикува интересни изследвания в края на август.

Канигерал е помолил както аутисти, така и невротипични участници да си взаимодействат с човек по три начина – чрез предварително записано видео, след това чрез видеоразговор, след това лице в лице. Тя е използвала инструмент за проследяване на движението на очите, за да записва участниците, а също така е измервала тяхното лицево движение.

Наблюденията са, че участниците правят по-малко изражения и по-малко зрителен контакт при гледане на предварително записан видеоклип. Изненадващо, видеото на живо и взаимодействията лице в лице са „много сходни”. „Не намираме много големи разлики между видеоразговорите и тези лице в лице”, казва тя.

Единствената ключова разлика е, че всъщност гледаме хората повече при видеоразговори, отколкото в реалния живот. На теория това би трябвало да се обяснява с разбирането, че в живото присъствено общуване би било неучтиво да се вторачиш в някого.

Канигерал е открила и друго забележително нещо. Въпреки че разликите в зрителния контакт и изражението на лицата са минимални между видеоразговорите и взаимодействията лице в лице, участниците оценяват видео-обажданията като „по-малко взаимни” от разговорите лице в лице.

„И така, един много интересен въпрос тук е какво всъщност ви дава това усещане за реципрочност при взаимодействието лице в лице, при положение, че не откриваме големи разлики в начина, по който използваме погледа и мимиките?”.

Специалистката теоретизира, че истинските разговори на живо са пълни с фини движения на тялото, които ние несъзнателно долавяме и координираме с визуалната комуникация. Въпреки че тези малки движения са трудни за възприемане, те могат да ни накарат да се чувстваме по-близки с другите.

Също така възможно е да има значение фактът, че понякога при видеообаждане има малки закъснения във връзката, така че координацията между глас и образ се разминава. „Това не е нещо, което сме тествали, но е интересна идея”, казва тя.

В крайна сметка в процеса на постепенно „завръщане” по физическите работни места все повече „новаци” ще се срещат с колегите си и ще се изненадват от едно или друго. Учените ще имат доста време и възможност да изследват тези взаимодействия и да проследят изненадите.