Стационарните телефони обединяваха семейството, а мобилните правят точно обратното – разделят го
(снимка: CC0 Public Domain)
Да чуеш далечен звън от съседна стая и след това да те извикат по име – това беше вълнение, което днес не можем да изживеем. Няма го вече седенето на пода с кръстосани крака и пръст, оплетен в къдравия кабел на слушалката. Удобно е да имаш личен телефон в джоба си, но с това в семейната атмосфера се настани дух на изолация . Няма го споделеното социално пространство на семейния стационарен телефон. Дали не загубихме нещо ценно?
„Споделеният семеен телефон служи като котва за дома”, казва Люк Фернандес, професор по компютърни науки в Университета на Вебер и съавтор на публикация под заглавие „Скучно, самотно, ядосано, глупаво: чувствата относно технологиите, от телеграфа до Twitter”, цитиран от The Atlantic. По думите му, с клетъчните телефони и смартфоните днес ние имаме мобилност, но нещо в дома е безвъзвратно загубено. Загубена или най-малкото накърнена е и способността на дома да създава по-тясна връзка между членовете на семейството.
Добрият дух на единството
Домашният телефон е обществено изобретение от самото начало, казват социолозите. „Когато телефонът звънне, приятели и семейство се събират наоколо, омагьосани”, разказва „Имало едно време телефон” – лековата социална история на технологията от 1994 г. След появата на телефона, в края на 19 век и през средата на 20 век, обаждащите се разчитат на оператори на комутационни табла, които дори познават гласовете на клиентите си, а телефонните указатели са своеобразни карти на цялата общност около едно семейство.
Обемистата кутия на телефона и фиксираното й местоположение в дома правят от всяко позвъняване специален повод обаждане – в ранните дни на технологията това дори се възприема като „посещение” от лицето, което инициира повикването. Явяват се специални телефонни мебели – дървени поставки за стената, които дори могат да се прибират като кутия навътре, мини-масички, дори мини-пейки, където хората да поседнат, докато говорят. За децата с техния нисък ръст високо поставената кутия не телефона понякога изглежда като кумир върху своя постамент.
С разпространението на безжичните телефони през 80-те години разговорите стават малко по-лични. Но дори и тогава обаждането по стационарната линия от едно до друго домакинство остава събитие – никога не се знае кой ще вдигне слушалката от другата страна. Да си ученик и да звъннеш на приятел означава първо да говориш с родителите си и да ти позволят. Обичайна ситуация е също така да говориш по телефона с колеги на баща си или приятелка на майка си.
С други думи – телефонът учи на умение да разговаряш с различни хора. Учи и на способност да участваш дискретно в живота на другите.
Клетъчните телефони, станали популярни на пазара през 90-те, бързо променят пейзажа. Днес с набирането на един номер знаем точно кой ще отговори от другата страна. Дори не набираме номер, а директно натискаме бутон с името на човека. Много е удобно за куриери и за телемеркетинг ентусиасти.
Обажданията по телефона вече са „лична територия”. Също са лични и текстовите съобщения и мейлите.
Пашкулизиране
„Всеки човек се е увил в своя собствен малък пашкул и [в контекста на семейната атмосфера] всеки си се пази, затворен в своя малък пашкул”, казва Лари Росен, пенсиониран преподавател по психология в Калифорнийския държавен университет в Домингуес Хилс. Докато ранните стационарни мрежи обединяват членове на семейството, събрани в една стая, мобилните телефони сега правят точно обратното – разделят ги.
Много от жените над 50 години ще си спомнят какво е да извикаш детето си с репликата „ела, обаждането е за теб”, а след това да запиташ сина си за какво е обаждането. Това е повод за разговор, споделяне на радости и проблеми – теми, които са важни за едно семейство, за отношенията родители-деца.
Днес телефонният разговор на един член от семейството не поражда споделяне у дома – настава просто мълчание. Дори е прието за неудобно да попиташ сина си или дъщеря си кой се обажда или какво обсъждат. Тази връзка е скъсана, казва Каролайн Коулман, 54-годишна писателка от Ню Йорк.
Със скъсването на тази връзка е накърнено не просто споделянето. Споделеният телефонен разговор по стационара дава възможност на младите, на децата, да слушат разговорите на своите родители с други възрастни хора в различни взаимоотношения. Това осигурява „прозорец” към взаимоотношенията на възрастните, но и дава образец за отношение – как се говори с колега, как – с близък приятел, как с далечен познат, как – с роднина.
Днес децата просто виждат как родителят мълчаливо се взира в екрана, потупва с пръсти, от време на време бърчи чело или се подсмихва. Настанало е мрачно мълчание в семейния живот, смята Шери Търкъл, професор в MIT и автор на книгата „Искаме си общуването обратно: силата на речта в дигиталната епоха”.
Зов за завръщане
Централно място в „магията” на смартфона е фактът, че той не е само телефон. Оригиналният телефон е проектиран изключително за двупосочния ритъм на говорене и слушане. Днешните телефони изпълняват тази функция наред с много други. Човек може да участва в няколко разговора едновременно. Как обаче се отразява това на съзнанието му, е спорно.
На дневен ред е и въпросът за това как се докарахме дотам да не можеш да излезеш от дома си без вездесъщия телефон или да изпадаш в нервна криза, ако установиш, че си го забравил.
Ето така се стига до момента, в който се налага психолозите да ни обясняват, че семейството трябва да се събира, да си общува, да прекарва време и да се споделят случки и да се обсъждат ситуации. Специалистите пишат даже цели статии и книги за това как фамилиите е добре „да си създадат семейни ритуали”, когато са близо едни до други, говорят си, гледат се в очите.
Някои родители, замислили се над социалната роля на стационарния телефон, днес прилагат такъв подход: имат общ семеен телефон, който – макар да е клетъчен по своята същност – се използва досущ като стационарния навремето. Всеки от семейството може да го използва, а темите на разговорите често за обект на обсъждане в семейството. Той стои на точно определено място в дома, точно като стационарен телефон.
А на всичкото отгоре стационарните телефони имат и тази особеност – продължават да работят дори когато няма ток продължително време. „Пазя си го, защото той работи дори когато няма електричество”, казва Питър Ивис – журналист от Ню Йорк, мъж на около 50 с двама сина, преживял катастрофата на 11 септември, урагана Ирена и супербурята Санди.