С умни технологии към… високо-технологичните лагери

Човекът днес е под постоянното и зорко наблюдение на всевъзможни умни системи
(снимка: CC0 Public Domain)

Някъде в средата на 2019 г. полицейски охранител в китайския град Куйтун потупва по рамото млада студентка от Университета на Вашингтон, докато преминава през претъпкан пазар. Студентката, Вера Джоу, първоначално не обръща внимание на побутването, защото слуша музика на слушалките си, докато върви през тълпата. Когато се обръща и вижда черната униформа, момичето пребледнява…

Говорейки на китайски, родния език на Вера, полицейският служител я отвежда в близкото народно полицейско управление – един от повече от 7700 центъра за наблюдение, които съществуват в региона. Вътре в квадратната сива стая, на монитор тя вижда лицето си, заобиколено от жълт квадрат. На други екрани вижда пешеходци, които се разхождат из пазара, с лица, заобиколени от зелени квадратчета, разказва историята MIT Technology Review.

Освен видеото с висока разделителна способност, показващо лицето на Вера в текстово поле отстрани се появяват и личните й данни. В него се казва, че тя е Хуей – член на китайска мюсюлманска група, която съставлява около 1 милион души от населението на 15-милионната мюсюлманска общност в Северозападен Китай. Алармата се е задействала, защото жената е преминала границата на охранителната зона в квартала.

Бидейки задържана някога в „лагер за превъзпитание”, тя няма официално право да излиза до други райони на града без изрично разрешение както от местното звено за наблюдение на квартала, така и от Бюрото за обществена сигурност. Жълтият квадрат около лицето ѝ на екрана показва, че тя отново е считана за „пред-престъпник” от системата за цифрово заграждение, която виртуално огражда мюсюлманите. Вера казва, че в този момент се чувствала сякаш едва диша.

Куйтун е малък град с около 285 000 души население в префектура Таченг в Синдзян, по протежение на китайската граница с Казахстан. Вера е в капан там от 2017 г., когато в средата на втората си година като студентка по география във Вашингтонския университет е предприела пътешествие до вкъщи, за да се види с роднините си и с гаджето си.

След една вечер в киносалон в областната столица Урюмчи, приятелят ѝ получил обаждане с молба да дойде в местно полицейско управление. Там служителите му казали, че трябва да разпитат приятелката му: те били открили някаква „подозрителна активност” при използване на интернет на устройствата на Вера. Жената била използвала виртуална частна мрежа, за да получи достъп до „незаконни уебсайтове”, като например нейния университетски акаунт в Gmail. По-късно ще ѝ кажат, че това е „знак за религиозен екстремизъм”.

Минава известно време, докато това се случи с Вера. Може би, тъй като гаджето ѝ е мюсюлманин от голямата група Хан и полицаите не искат той да направи сцена, в началото охранителите са доста предпазливи. Просто ѝ казват, че трябва да изчака. Когато тя пита дали е арестувана, те отказват да ѝ отговорят.

„Просто седнете”, отвръщат на въпроса ѝ. По това време тя вече е доста уплашена. Обажда се на баща си в родния град и му казва какво се случва. Малко след това полицейски микробус спира до управлението. Вера е изведена отзад. Когато приятелят ѝ изчезва от поглед, полицията здраво връзва ръцете ѝ зад гърба и я бута грубо на задната седалка.

Пред-престъпник

Вера Джоу не смята, че има нещо общо с т.нар. война с тероризма. Тя се смята за нерелигиозна, специалистка по мода, любителка на бляскавите обеци и обличането в черно. Учила е в гимназия близо до Портланд, Орегон, и се надява да следва за урбанист в най-елитния американски университет с подобна специалност. Планира да се събере отново с приятеля си след дипломирането си. Обмисля кариера в Китай, където, според нея, икономиката е в подем.

Няма никаква представа, че в нейния роден град и в Синдзян в началото на 2017 г. е приложен нов закон за сигурността в интернет – и че по този начин екстремистките „пред-престъпници”, както ги наричат държавните органи, биват идентифицирани за задържане чрез камерите за обществено видеонаблюдение. Не подозира, че един новоназначен партиен секретар в региона е издал нареждане да „се съберат всички, които трябва да бъдат прибрани” като част от „Народната война”.

Седейки на задната седалка на микробуса, Вера потъва във вълна от страх. Плаче, сълзи се стичат по лицето ѝ. „Защо правите това? Нашата страна не защитава ли невинните?” – пита тя полицаите. Струва ѝ се, че това е жестока шега, сякаш ѝ е дадена роля във филм на ужасите – и може би ако просто каже правилните неща, може да се измъкне от него.

През следващите няколко месеца Вера е задържана заедно с още 11 жени от мюсюлманското малцинство в килия на втория етаж в бивше полицейско управление в покрайнините на Куйтун. Подобно на Вера, и другите в стаята също са виновни за киберпрестъпления. Казахстанка е инсталирала WhatsApp на телефона си, за да комуникира с бизнес-партньори в родината си. Една уйгурска жена, продаваща смартфони на базар, е позволила на множество клиенти да регистрират своите SIM карти с помощта на личната ѝ карта.

Около април 2018 г., без предупреждение, Вера и няколко други задържани са освободени при условие, че редовно се докладват на местните работници по социална стабилност – и не се опитват да напускат родните си квартали. Всеки понеделник нейният пробационен отговорник изисква Вера да отиде на ритуал по издигане на знамето на квартала и да участва в него, като пее на висок глас китайския национален химн. Иска се и да прави изявления, доказвайки лоялността си към китайското правителство.

По това време, поради повсеместните доклади за задържане за киберпрестъпления в малкия град, е известно, че онлайн поведението може да бъде следено от новоинсталираните автоматизирани системи за наблюдение в интернет. Както всички останали в подобна ситуация, Вера променя своето онлайн поведение. Винаги, когато работникът по социална стабилност, отговорен за нея, споделя нещо в социалните мрежи, тя е първият човек, който изказва подкрепа – индикира харесване и коментира от свое име. Както всички останали в подобна ситуация Вера започва да „излъчва положителна енергия”, като активно възхвалява държавната идеология.

Прибрала се вече в квартала си, Вера чувства, че се е променила. Често си мисли за стотиците задържани, които е видяла в лагера. Страхува се, че много от тях никога няма да бъдат пуснати, тъй като не знаят китайски и цял живот са били мюсюлмани. Казва, че времето в лагера я е накарало да се усъмни в собствения си здрав разум. „Понякога си мислех, че може би не обичам родината си достатъчно”, казва момичето. „Може би съм мислила само за себе си”.

Но също така знае, че това, което ѝ се е случило, не е по нейна вина. Това е резултат от институционализирането на ислямофобията и фокусирането върху нея. И Вера знае с абсолютна сигурност, че отношението към уйгурите и казахите е неизмерима жестокост, проявена само заради техните етнорасови, езикови и религиозни различия.

„Започнах да си стоя у дома”

Подобно на всички задържани, Вера е подложена на стриктно събиране на биометрични данни. Това се случва с всички хора от населението. Кампанията е наречена „физически параметри за всички”. Биометричните данни се снемат, преди заподозреният в престъпление да бъде откаран в лагер.

Полицията е сканирала лицето и ирисите на Вера, записала е гласовия ѝ профил и дори е взела кръвни проби, наред с пръстовите отпечатъци. Нейното ДНК е регистрирано. То е добавено в база данни с огромен набор от лични профили, която се използва за картографиране на поведението на населението в региона. Полицаите са отнели телефона ѝ, за да го сканират; профилите ѝ в социалните мрежи са сканирани за ислямски „екстремистки” изображения, връзки с чужденци и други признаци на „екстремизъм”. В крайна сметка ѝ връщат телефона, но без нито едно от американските приложения като Instagram.

Тъй като мнозина хора изчезват в родината си, членовете на общността в други страни се чувстват безпомощни и уплашени. Телемедицината и социалните медии помагат за това.

В продължение на няколко седмици момичето започва да търси начини да заобиколи многото центрове за наблюдение, построени на всеки няколкостотин метра. Извън зоните с голям трафик се използват обикновени камери за наблюдение с висока разделителна способност, които не могат да разпознават лица в реално време. Тъй като може да мине за част от общността Хан и говори мандарин, Вера преценява, че е достатъчно да каже на служителите по сигурността на контролните пунктове, че е забравила личната си карта, и да запише фалшив номер. Понякога тя преминава през изхода на контролно-пропускателния пункт по „зелената лента”, точно като човек от Хан, и пренебрегва полицията.

Веднъж обаче, отивайки да гледа филм с приятелка, забравя да се преструва, че е Хан. На контролно-пропускателния пункт в киното тя слага личната си карта на скенера и поглежда в камерата. Веднага се задейства аларма – полицаите в търговския център я дръпват настрани. Докато приятелката ѝ изчезва в тълпата, Вера трескаво „цъка” телефона си, за да изтрие профилите си в социалните мрежи и да изличи контактите на хора, които може да бъдат задържани поради връзката си с нея. „Тогава разбрах, че наистина не е безопасно да имаш приятели. Започнах да си стоя вкъщи през цялото време”.

По-нататък, подобно на много бивши задържани, Вера е принудена да работи като неплатен работник. Местният държавен полицейски командир в нейния квартал научил, че тя е прекарала известно време в САЩ като студентка, затова изисква от пробационния служител на Вера да я назначи да учи децата му на английски.

„Мислех да го помоля да ми плати”, спомня си Вера. „Но баща ми каза, че трябва да го направя безплатно. Той даже изпращаше по мен храна за децата, за да покаже колко много се стреми да им угоди”. Разбира се, командирът никога не плаща никога нищо на момичето.

През октомври 2019 г. пробационният служител на Вера ѝ казва, че е доволна от напредъка и ще ѝ бъде позволено да продължи образованието си в Сиатъл. Карат я да подпише обет да не говори за преживяното. Служителката казва: „Баща ти има добра работа и скоро ще достигне пенсионна възраст. Помни това”. През есента на 2019 г. Вера се завръща в Сиатъл.

Мания за умни градове

Историята по-горе е съкратена извадка от книгата „В лагерите: Китайската високотехнологична наказателна колония” от Дарън Байлер (Columbia Global Reports, 2021 г.). По-нататък той уточнява, че само няколко месеца по-късно в Amazon – най-богатата технологична компания в света – получава в Сиатъл пратка от 1500 системи за термално картографиране чрез термовизионни камери от китайската фирма за наблюдение Dahua. Много от тези системи биват инсталирани в складовете на Amazon, за да наблюдават служителите на фирмата и да предупреждават мениджърите, ако работниците проявят симптоми на Covid.

Много други големи компании, технологични и нетехнологични, също получават камери и системи за термално картографиране – като част от мерките за борба с пандемията. Докато Dahua продава оборудването си на компании като Amazon, друга китайска фирма – Megvii, един от основните съперници на Dahua – разгръща системи за термално картографиране в болници, супермаркети, кампуси в Китай и на летища в Южна Корея и Обединените арабски емирства.

Дори и без подсещането на Байлер мнозина знаят, че китайските компании щедро, смело и евтино предлагат своите „интелигентни” решения на целия останал свят. Те имат най-зрелищните щандове по технологичните конгреси и доминират повечето глобални изложения за смарт технологии. Особено много се гордеят със своя опит в изграждането на умни градове.

Рекламират се като компании с богата практика в изграждането на сложни системи за видеонаблюдение, компютърно зрение, големи данни и облачен компютинг, хвалят се с големия брой точки, свързани в цялостна инсталация. Умните градове, които са изградили в родината си, са тяхната референция – и за мащаб, и за надеждност, и за бързина.